Детските книги като повод за разговор, интервю с писателката Петя Кокудева

Първата ѝ книга е „Лулу“- книга със стихотворения и за деца, и за възрастни, защото вярва, че книгите са повод за разговор и не бива да са нито само за деца, нито само за възрастни. Тя играе с думи и със смисли и ни провокира във всяка следваща своя книга: „Малки същества“, „Питанки“. И докато Лулу с лекота ще стопи възрастните ти тревоги, Питанка не спира да задава въпроси като дали страшилищата се страхуват и имат ли думите ваканция. Тя ще Ви срещне с още куп чудати герои като разсмиващия змей, картофената балерина и колекционерката на понеделници… С последната си книга в две части ( първа и втора) ще Ви разсмее с кучето Лупо и енота Тумба, които вярват, че могат да разтягат приятните моменти, а отскоро са проговорили и на немски.

А тя е Петя Кокудева и пише детски книги. Родена е в Смолян, завършила е Английската гимназия там, а после журналистика. Работи като копирайтър в рекламна агенция. Заобиколена е от детска литература и обича да пътешества по неутъпкани пътеки.

Срещнахме се с нея в една делнична утрин на кафе и дълги размисли за детските книги.

Петя, как се запали по писането на детски книги?

Хората си представят, че нещата се случват структурирано, но често важните работи в живота на човек се получават случайно – по неведом начин. Нямам точно обяснение защо се занимавам с писане за деца. Може би една от причините е, че бях много сериозно дете. Така ми се наложи, а и такава явно съм си била вътрешно. Но мен самата много ме дразнеше колко съм сериозна. Пишех стихотворения, които бяха за болката, за страданието…. Обичах да пиша фрагменти, вдъхновена от Далчев най-вече (ужасно исках да ми се падне на кандидат-студентския изпит) и Чоран. Обаче всичко винаги беше сериозно, патетично, заради неспособността ми да го направя самоиронично, жизнено. И хем пишех, хем си се дразнех.

Някъде след 25-та си годишнина започнах да търся усилено територия, която съчетава сериозното с по-ведрото, жизнерадостното. Наистина опипом стигнах до първата си книга „Лулу“, в която се опитах да вложа в сериозното доза наивност и дори абсурдност. Това е сплав, до която стигнах на сляпо – не ми е било стратегия, а търсех начин сама на себе си да не изглеждам като досаден дървен философ. Свързването с издателство също беше късмет – случи се чак когато намерих терен, на който да се чувствам в свои води,
докато пиша. Аз самата не съм търсила издателство, имах късмета и честта да ме забележат респектиращи за мен поети като Екатерина Йосифова, Иван Цанев, Ани Илков – на тях дължа, че изобщо съм издадена.

Освен детската литература, която изследваш и четеш, ти търсиш активно и научна
информация…

Обичам документалната литература. Това е свързано с мой по-мащабен интерес, отвъд темата за децата. Четейки научна и документална литература, човек разбира, че тя ни най-малко не е скучна, както много хора си мислят. В документалните книги има истории, случаи, които учените извеждат от общуването с хората, животните, от работата на терен. А тези истории са блестящи и често са по-добри от художествената литература.

Обичам да чета и подобни списания. Харесвам едно на име „Наутилус“, което има интересната концепция да свързва науката с културата и философията. В него открих колко важен е езикът при емоционалното развитие на децата (emotional granularity). Ако не разполагаш с езиков багаж, ти не може на практика да осъзнаеш някои емоции, защото нямаш думите за тях. Страдам, че нямаме подобен тип издания в България. В това списание се търсят връзки между отделните дисциплини – нещо, което липсва много в нашето образование. Често като кажа на някого, че в поезията има математика, хората ме гледат странно – а там наистина става дума за брой срички, за ритъм и ударения, за женски и мъжки рими – има си своеобразна точна наука! Разбира се, има хора, които постигат поетичност само с талант, донякъде неосъзнато. Но е факт, че има и големи поети (като Далчев и Йейтс), които са версифицирали своите идеи, опоетизирали са ги
съзнателно, т.е. изградили са умения да пишат поезия, овладели са наука.

Откривала ли си вдъхновение от наученото в документалната или научната литература, като мотив, като тема и то да се е материализирало в твое произведение?

Наскоро бях поканена на фестивал за детска литература в Украйна. Децата вярваха, че ако си вдъхновен от една чаша капучино, например, я пренасяш директно – именно като чаша капучино – в творбата си. Това не функционира така.

Много обичам да чета биографии на писатели и там се вижда как реални случки от техния живот са се проявили после в техните книги. Обаче този пренос е много неочакван, завойчест, не директен. Примерно татко Барба е вдъхновен от захарен памук, затова е розов и с такава форма! Аз пък имам едно стихотворение за балерината Бабете – картофена балерина. Това всъщност е моята баба, която цял живот много е обичала
картофи – да ги сади, да ги яде и да ги готви за нас. Но баба не е балерина, хаха.

При твои презентации и интервюта прави впечатление колко много слушаш децата. Има автори, които искат да ги слушат тях, а при теб се усеща точно обратното – за
теб е важно да слушаш децата…

Да, това е моят начин – диалог. Случва се учителите, когато ме канят на събитие, да съберат 200 деца и да очакват аз да им чета. Вече предупреждавам, че това не е моето нещо. Аз искам да чуя децата, повечето да могат да споделят нещо. Предпочитам да съм в ролята на ученик. Не ми е приятно само аз да приказвам.
Поради спецификата на детското мислене, те могат да ти поставят много различна перспектива. Възрастните рядко го могат това, дори да го искат. За мен това е територия, на която мога да мисля латерално – дори нещо, казано от дете, да изглежда като глупост, в тази глупост може да има различна перспектива и това е много полезно за писател. Затова ги слушам, даже често ги подслушвам. Вчера, например, в едно кафене, дочух разговор между майка и детето ѝ. Тя му каза: „Нека да ти купя нещо сладичко.“ Аз се ококорих, защото това не е обичайно. А момченцето отвърна: „Не, не искам да ми купуваш нищо сладко!“. Тя го моли три пъти, напомни му, че му предстои урок, че ще огладнее и ще му се прииска нещо сладко, но то отказваше: „Не искам нищо да ми купуваш! Освен това е много скъпо, не искам да даваме пари!“ Ролите бяха разменени. Клишето за родителя и за сладоколюбивото дете станаха на пух и прах. Винаги се радвам да съм свидетел на такива опърничави ситуации.

В интервюта казваш, че не помниш толкова книжките, които са ти чели, колкото емоцията от разказваното от майката ти. В този смисъл детската книжка трябва ли да разговаря с детето?

Отговорът на въпроса е в моите книги, които са на границата, на ничия територия между книги за деца и книги за възрастни. Това е така, защото ги виждам като възможност за разговор между големия и малкия човек. Едва ли ще достигна до момент, в който пиша само и единствено за деца, защото не вярвам в това. Ние въвеждаме децата в света на възрастните. Струва ми се абсолютно логично да положиш в историята добра основа за разговор между възрастния и детето, или между детето и възрастния в детската глава, който тепърва се изгражда. И да, от детството ми си спомням не героите, а как дядо ми и майка ми са ми чели и
разказвали. Спомням си хората.

Кои теми според теб са важни за детската литература?

Това, предполагам, е лично. Всеки автор има своите различни важни теми, но това не означава да „опаковаш” книгата си като тема. Имам една много любима книга – „Крокодилът, който не обича вода“. Историята е за крокодил с пояс, който не умее да плува като всички останали. Накрая той – от отчаяние, че не се вписва – се качва на едно дърво над езерото и, без да иска, пада. Тогава осъзнава, че има крила! И че всъщност не е крокодил, ами дракон (визуално това превъплъщение е много умело постигнато). Това е
книга, която много добре разказва за различността, за аутсайдерството, но тези думи никъде не са споменати, нито е натрапена дидактично тема. Просто има сполучлива история и добре намислен герой.

Случи се така, че тази година съм лектор по детска литература в творческа академия „Заешката дупка“ и поканих като гост Весела Фламбурари да представи своята гледна точка за детската литература. Тя обясни нещо важно: че сега има мода детските книги да имат тема, социално послание – примерно книга за екологията, книга за различните и т.н. Според нея това е малко порочно (и аз съм съгласна), защото е понякога изкуствено и не гарантира добра литература. Литературата не е просто обявяване на тема. През един добре изграден герой и история можеш да “инжектираш” абсолютно всякакви теми. Каква е единната тема на „Пипи Дългото чорапче“ или на „Антон и Точица“? Те нямат тема. Там има хиляди теми, въведени през вълнуващи, разнолики характери и истории.

А кои са добрите детски книги според теб?

Добрите детски книги, за мен, са тези, които имат един пласт за децата, и един, умело скрит, пласт за възрастните или за потенциалните възрастни, които сега се формират у децата. Пластът за възрастния влияе и на детето, независимо дали то съзнава, че този пласт е там. Той си работи като витамин в авокадо – ти не го виждаш витамина, но той те укрепва и остава в теб. Така действат нещата за мен – малко скрито. И това е трудното. Трудно е да скриеш нещо сложно и необозримо, и абстрактно, в нещо наглед малко и просто. Това е предизвикателството на детските книги.

При книгите за възрастни не е така. Там може да си витиеват, да си служиш с пищна лексика, абстракции, дидактиката стои някак уместна и дори търсена от читателя, а в детската книга ти трябва нещо разбираемо, нагледно, предметно и осезаемо, съобразено с жизнения опит на детето.

Но според мен, теб не те е страх от “възрастното”?!

Аз по някакъв начин играя по ръба. Не ме е страх да вкарвам по-сложни думи, защото смятам, че остават у детето и в същото време са катапулт възрастният да обясни нещо. Не съм фен на опростените книги, в които няма нито една непозната дума за съответната възраст. Трябва да има предизвикателство. Възрастните се притесняват дали децата ще разберат какво означава дадена архаична дума. Защо да не я узнае детето? Тук вече всичко е до баланс. Не става въпрос за текст като в учебниците, бъкан с архаични думи, които в цялост поставят бариера. Но ако тук-там вмъкнеш причудлива дума, тя провокира любопитството на децата да изледват чрез въпроси. Тогава е полезно.

Децата си задават много въпроси, които може да не са намерили вербален израз, а да са останали на ниво усещане, преживяване за комфорт и дискомфорт. Книгите могат да им помогнат да разберат, да осъзнаят. На какви въпроси се опитват да отговорят твоите книги?

Със сигурност има теми, които повече ме вълнуват. Такава е тази за различните страхове (къде по-мрачно, къде по-весело я изследвам). Пример за нея е стихотворението ми „Страхчетата“. Имам стихотворение – за Мъглица, която недовижда – което се занимава с недъзите, психологическите или физическите тревоги.
Важна ми е и темата за сравнението. От една страна, ние сме в общество – налага се да се сравняваме с другите. Но докъде е полезно това, докъде ни движи напред и кога започва да ни пречи?

Друга “моя” тема е изследването на непознатото. Ние не сме само в нашия си балон: нашия клас, нашите приятели. Има деца като теб и в Камбоджа, и в Нова Зеландия, тези деца имат подобни, но и различни от теб проблеми и е интересно да научиш за тях. Много ме ядосва, че в България сме капсулирани. Ако слушаш медиите, ще си речеш, че едва ли не сме единственото място на света, че само нашите проблеми са належащи. А ако се говори за други места по света, то е главно по линия “о, колко трагично зле сме
спрямо другите”. Затова при срещи с децата им разказвам за пътешествия, за други страни, за други деца, за техните приказки. И на децата това им харесва. Те са пътешественици и приключенци по дух и не държат да слушат само за своето езерце.

И още нещо – много често писателят се изобразява като самотник в стая, който е много умен или пише някакви неща, спуснати свише. Иска ми се децата да знаят, че е полезно да живееш – на открито!, да пострадаш, да приключенстваш, да се срещаш с други хора, за да може да пренесеш това в хубава литература. Често ме питат: „Ама Вие как го измислихте това?“. Ама повечето неща не точно ги “измисляш”, а си ги видял, помирисал и чул, а после си направил специална сглобка, която ги е променила и превърнала в
друго.

При теб много ме впечатлява играта с думи. Пример е един цитат от „Лулу“: „Лу
тренира доброта: вдига тежестите чужди и опори прави тя за изпадналите в
нужда“…
Да, привързана съм към играта на смисли. Това са вътрешните залежи на езика. Аз съм противник на схващането, че детските книги трябва да са прости откъм език и всеки може да ги напише, стига да има добра история или интересен персонаж. В детските книги има примери за много интересен език. И на български имаме чудесна традиция: Борис Априлов, Маргарит Минков, Валери Петров, Мая Дългъчева, Виктор Самуилов… Има от кого да се учим и да виждаме, че детската книга не е лишена от майсторски език.
Не е лесно да се пише за деца. Даже аз мисля, че за възрастния човек е много сложно, защото е вече възрастен, по-склонен е към дидактика, абстракции и за него е трудно да събере тези нишки: да бъде хем конкретен, хем абстрактен, хем сериозен, хем весел. Иска си тренировка. Ти ме попита защо слушам децата – ето, то е и с такава, егоистична цел – няма по-добър начин да се научиш да използваш езика по изненадващ начин от това да слушаш самите деца – как говорят, как завиват неочаквано в смисъла…

Как се почувства, когато те публикуваха в учебник за първи път?

Това, което на другите изглежда като бърз успех, е всъщност дълъг, уморителен процес, след който понякога си толкова изтощен, че даже не можеш да се зарадваш (аз съм така и с книгите). Радвам се, че започва да има повече съвременни български автори в читанките и учебниците. Приятно ми стана, когато разбрах, че моите текстове може да са полезни за обучение. Обаче да не забравяме и друго. Ние гледаме все фасадата: „аз съм преведен” или “аз съм в учебника“. А всъщност добре е да гледаме същината на нещата: дали този учебник в цялост е качествен (защото какво от това, че са те поместили в учебник, ако той е със слаби рисунки и лошо оформление?). Или пък, защо да се радваш, че си преведен, ако книгите ти отлежават в някой чуждестранен склад, където никой не те знае и не те чете. Не е важно да си преведен, важно е да намериш читатели, общуване – не е ли това целта на книгите? Искам да кажа, нека гледаме отвъд привидното. По-скоро се радвам, когато учители са ми казвали: „Четем Ви с децата. Научиха стихотворение по свое желание“. Тогава се радвам, даже винаги питам дали не ги тормозят да учат нещо наизуст. Радвам се, когато мой текст е станал повод за разговор. Присъствието ми в учебника само по себе си не значи нещо категорично.

Спомням си, някъде бях прочела, че един начин да се убие писател, е да го публикуват в учебник…

Аз се притеснявам от това и винаги моля учители и родители да не карат децата да учат наизуст. Но усещам една хубава тенденция напоследък: когато ме канят на срещи, инициативата често е през родителите и децата. Примерно, те са ме открили и заедно заразяват с ентусиазъм и учителя. Това много ми харесва, защото не е натрапено, а е с взаимно вдъхновение.

Как си представяш присъствието на детската книга в книжарниците?

Колкото е важен разговорът между родителя и детето при четенето, толкова е важно това и при предлагането на книгата. Много е хубаво, когато отидеш в книжарница и там има жив човек, който да те посъветва. Харесват ми книжарници, в които може да си поговориш с човека, който да ти препоръча или да не ти препоръча книга, да има човешка комуникация. Сега обаче се издават твърде много книги, които затрупват книжарите, и аз разбирам, че е трудно да се прилага по-личен подход. Живата връзка с книгата, особено с детските, е важна. Хубаво е да има кът за детските, където да са видими, а не сбутани в прахта. Детската книга е красива, добре е да може да ти влияе и по този начин. Книжарница с кът за детски книги, които се виждат, показва отношение, уверява децата, че посягат към нещо ценно. И тук има такива книжарници, но
не са много.

Каква е твоята визия за добра илюстрация към детската книга?

На първо място вярвам, че илюстрацията не бива да повтаря текста. Когато художникът ми прати  илюстрация, бих искала да се изненадам от интерпретацията на текста. Това е едно развитие на детайл, което не е визуален придатък, а пълноценно надграждане. То е добре да дава още собствен смисъл, още една перспектива към това, което четеш. Не ми харесват илюстрации, които са буквални – примерно пише за „куче, което свири на пиано“ и илюстрацията ти показа куче, което свири на пиано. Защо пък да не надникнеш чрез рисунката какво има вътре в пианото? А не може ли да има концерт в главата на кучето?
Може пък колибката му да е станала цялата черно-бяла, като клавишите на пианото. Тоест, за мен визуалното не е повърхностна красива картинка. То има огромен потенциал да бъде идейно, интерпретативно, обогатяващо, че дори противоречащо на текста, ако това носи смисъл. Има илюстратори, които рисуват прекрасно чисто технически, но в техните рисунки не откривам нито изненада, нито провокация за размисъл, нито дълбочина. А има такива – като например Клаас Верпланк или Кястутис Каспаравичюс, които създават рисунки-истории – с вътрешна динамика, с много мисловни лабиринти. Те са визуални изобретатели, не илюстратори! Такива художници харесвам

А какво мислиш за книгите без думи, само с илюстрации?

Аз съм голям почитател. За мен най-важната ядка в една книга е идеята. Ако в една детска книга няма интересна идея, ако не виждам изобретателност, изненада – колкото и интересен и майсторски да е езикът, това за мен е някаква стилизация по тема, която не може да ме развълнува. А книгите без думи са чудесен терен за илюстратори, които имат идея, да направят нещо вихрено. Аз имам много такива книги, особено харесвам тези на издателство “Лемнискаат”.

Ценното при тези книги е и че детето самостоятелно общува с книгата. Не е зависимо от възрастния да му чете. Има си собствен път към книгата през илюстрациите.

Да, така е. Единствено съм длъжна да отбележа като тенденция, че след дългогодишно купуване на тихи книги, в един момент малко се разочаровах и започнах да внимавам. Какво имам предвид? Появяват се ужасно много на брой красиви книги (говоря за света, в България няма все още), но освен че са красиви, в тях друго няма – нито има разказ през визуалното, нито динамика, нито особена концепция, просто изглеждат като красив албум. Нали сме в ерата на визуалното, конвертируемо е… В такива моменти ми липсва
не текст, а онази магия на литературата да те превежда и променя. С две думи, и без текст книгата може да е книга и да е чудесна, но е факт, че далеч не всяка е.