Детските провокации или докъде стига търпението

Рано или късно всеки родител се сблъсква с онзи особен детски поглед, който с неприкрита хитрост казва: “Хайде, де, да видим какво ще ми направиш?”. В миналото дядовците ни са намирали отговора за секунди – толкова, колкото са им били нужни, за да извадят колана от гайките на панталона си. Но за съвременните родители е немислимо да си служат с такива груби възпитателни методи.

Какво да правим, ако за пореден път чедото се разхожда по нервите ни? Как да не прекрачваме границата, която децата ни не зачитат и непрекъснато се опитват да преначертават? Лишени от компютърни игри или джобни пари, те вече нямат какво да губят и осъзнавайки го, стават все по-смели в провокациите.

Майката трябва да преглъща негативните емоции и да не ги изразява в присъствието на децата си, още по-малко – върху тях. Може би поради страх от ответна реакция, тя е принудена да стане мазохист и да търпи от тях отношение, което не би позволила на никой друг. Това е най-забележителната ѝ черта – тя е способна да понесе мъчителна болка, нанесена от рожбата ѝ, за момент дори да го ненавижда за това, но по никакъв начин няма да му позволи да усети това чувство. Защо постъпва така? Заради надеждата, че детето ще оцени и ще се отблагодари в бъдеще.

Децата много рано усещат огромното въздействие, което упражняват върху майките си и непрекъснато опитват докъде могат да стигнат:

– 5-месечният малчуган обидено мрънка от килимчето за игра – мама, вместо да го държи на ръце, го остави тук и отиде да готви. 5-годишното хлапе сърдито тропа с крак – баба му отказва да му даде сладолед, докато не изяде обяда си. 15-годишната тийнейджърка заплашва баща си, че ще избяга от къщи, ако не я пусне на дискотека. А възрастните, независимо дали са на 35, 45 или 55 години, са все така объркани пред скритите и явни провокации на децата си.

А самите деца – и петмесечният пухкав сладур, и петнайсетгодишната несръчна тийнейджърка, са чудесни психолози. Те са коварни интриганти и манипулатори, когато трябва да отстояват мястото си в света на възрастните. Сълзите, капризите и непослушанието са техният начин да привличат вниманието ни.

– Мама спира на улицата да поговори с позната, а бебето в количката започва да мрънка, да се върти и да изхвърля играчки по земята. Малко по-голямото дете сяда на тротоара и започва да се рови в пясъка и мърсотията, а седем-осемгодишният ученик е гладен, жаден, топло му е или му е студено… Познато, нали? Причината винаги е една и съща – ревност и желание да е единствен обект на маминото внимание: “ Как смее мама да говори с тази жена, като редом до нея е най-прекрасното същество?!”.

Можете да удовлетворявате желанията му до безкрайност – да вдигате играчките, да купувате шоколадче или дори да застанете на главата си, но докато не се сдобие с цялото ви внимание, детето няма да престане с капризите. То ви провокира да му правите забележки или дори да му се скарате, все едно, важното е да контактувате с него. Временното решение е да го гушнете и да му обясните, че много го обичате, но сега имате нужда да ви даде пет минутки за разговор с непознатата леличка, а с него ще общувате после. Не бива да разрешавате на най-ценното за вас същество да се чувства център на вселената ви. Да, то е прекрасно дете, най-прекрасното, но вие не можете да си позволите да сте му на разположение по 24 часа.

– “Мразя я тази сестра! Защо не ме пита, преди да я родиш?”, “Изобщо не ми трябва това твоето училище! Ти ме записа, ходи ти на него, аз утре няма да отида!”, “Не ми даваш пари? Добре, аз знам къде са и утре ще си взема като те няма!”… Списъкът с такива провокативни фрази може да бъде продължен. Всички те се свеждат само до една: ”Аз съм тук и имам проблем. Обърни ми внимание, защото не мога да се справя сам/а!”. Детето не може да каже направо, но то трябва да бъде изслушано и затова избира думи, за които е сигурно, че ще направят впечатление.

Психолозите твърдят, че пред равнодушие или наказание, децата биха избрали второто, защото то е признак, че някой ги е забелязал. Затова е безсмислено да обяснявате на скандалджията, че не е прав – той е наясно с това. Не му се карайте, защото това ще го убеди, че провокацията за пореден път е проработила. Не го насилвайте, това е жестоко, пък и така доказвате, че единствено силата е на ваша страна, не и правото. Предложете му да пийне вода и да се успокои, защото само тогава бихте разговаряли с него. Не му обяснявайте какво чувства, а му помогнете да изрази емоционалното си състояние като му задавате въпроси: “Какво не ти харесва в училището? Защо си ядосан/а на сестра си? Как да ти помогна?”. Не се поддавайте на провокациите, а противопоставяйте на истериите му своето спокойствие, защото усети ли, че може да ви доведе до афект, детето непременно ще се възползва повторно, доказвайки по този начин властта си над вас. Всички решения за наказания приемайте на “свежа глава”, а не в разгара на скандала, като след това задължително следете за изпълнението им.

– “Лошо ми е”, “Тъжно ми е”, “Нямам настроение” понякога са просто опит да ви разчувстват и след това да получат дребно подаръче, шоколад или уверения в любов. Има деца, които на психосоматична основа се разболяват съвсем истински, като това, според тях, е единственият начин да се доберат до родителското внимание и любов.

Щом на детето му е лошо, значи трябва да се въведе болничен режим – не се ходи на училище и се остава в леглото, пие се чай и се въвежда диета без шоколад. Филмчета са забранени, защото на болните им е нужен покой. Наблюдавайте отношенията в семейството – ако всички се съобразяват с бабата, защото “има слабо сърце” (а не защото има богат опит и съветите и са мъдри) или не разстройваме мама, “за да не я заболи главата” (а не защото я обичаме и я пазим от неприятни емоции), много е вероятно детето да възприема това като знак, че болните автоматично получават повече внимание и грижи.

– Заплахи от рода на “Ще избягам от вас!”, “Ще скоча от терасата!” и “Ще си сложа халка на носа!” се употребяват в тийнейджърска възраст много по-често, отколкото се осъществяват. Това е явен шантаж, те осъзнават, че се страхувате за тях и се опитват да ви манипулират.

Можете да решите, че не преговаряте с терористи и да уведомите войнстващия тийн за решението си. Ако иска да навреди на живота и здравето си, вие не можете да го спрете, защото не можете постоянно да го наблюдавате. Предложете му да се успокои и едва тогава разговаряйте с него като с възрастен, каквото, всъщност, е и желанието му. Ако все пак прецените, че суицидните мисли при детето ви са твърде чести, по-добре се обърнете към психолог.

Специалистите твърдят, че в стремежа си да определят границата на търпението им, децата могат да осигурят на родителите си почти неизчерпаем ресурс от нарушения на установените правила. Възможно е да се дължи на това, че повечето родители са непоследователни в думите и делата си или пък на неувереността на децата, че могат да бъдат обичани “просто така”. Или защото не знаят как да преборят детските си страхове, а родителите дори не подозират за тях. Провокацията и последващата я възпитателна реакция освобождават детето от съмненията дали човекът отсреща изпитва някакви чувства към тях.

Родителите предполагат, че на практика не съществуват бариери пред тяхната власт над детето. То, от своя страна, постъпвайки обратно на желанията на родителите си, им напомня за ограниченото възпитателно въздействие, което могат да му окажат, включително чрез наказанията и похвалите, уж всепризнато средство за контролиране на поведението. Така за родителя остава въпросът кое е по-обидно: упорството на хлапето или осъзнатото педагогическо безсилие?