Детският научен клас на Явор Денчев

С него науката е забавна. С него децата Ви естествено ще се превърнат в истински учени, откриватели и с блеснали очи ще издигат хипотези, ще провеждат експерименти, ще наблюдават, ще задават въпроси и ще правят изводи. С него ще видите отблизо вулкан, ще се научите как да си правите сняг, ще разберете защо клюновете на птиците имат различни форми, ще изследвате магнитите, ще разберете какво всъщност е налягане.Той разказва приказки, играе, задава въпроси, които карат малките учени да мислят и да забелязват детайли, които остават скрити за непросветеното око.

А той е Явор Денчев – създателят на „Детски научен клас“  ( и във Фейсбук: Nauchno Party) проект, който цели по изключително интерактивен и увлекателен начин да завихри малките по пътя на науката и откривателството. Той самият е автор на програмата, която се провежда в редица детски градини и в начален курс на няколко училища. Явор е на 29 години. Роден е в София. Завършва Английската гимназия в София и микробиология в Канада. Женен е и има дъщеря.

Яворе, как ти хрумна да организираш детски научни класове за деца?

През по-голямата част от годината бях в Канада – лекции, лабораторни упражнения, научни проекти в университетска лаборатория, но първите няколко години прекарвах летата в България и къде от нямане какво да правя, къде заради доходите, реших да стана аниматор на детски партита. Всъщност тук идеята подхвърли брат ми. Известно време науката и детските партита вървяха паралелно. Едно от летата имах стаж в Агробио института, където работи майка ми, която също е учен. Понякога излизах от лабораторията, за да проведа детско парти и след това се връщах. Тогава тя ми каза: „Ако ще ставаш учен, трябва да работиш сериозно, а не да се занимаваш с измислени неща.“ На мен обаче ми харесваха и двете посоки: работата с децата ме разтоварваше и зареждаше, а науката стимулираше интересите и любопитството ми. Но науката беше основната двигателна сила. След стаж в институт в Германия и успешно защитаване на дипломна работа, започнах магистратура отново в Канада в една от малкото лаборатории в света, които изучават молекулярната основа на разпространението на причинителя на сифилис. Това ми беше изключително интересно, а и възможността беше уникална, тъй като в тази област са посветени изключително малко хора, а аз бях в една от трите лаборатории в света, които изучават бактерията на сифилиса на молекулярно ниво. Къде останаха децата, може би се питате? Независимо колко интелектуално стимулираща бе работата в лабораторията, на мен започна осезателно да ми липсва работата с децата, анимацията и емоцията от събитията.

Търсил си сплавта между науката и работата с децата?

Да! Съчетаването на „страничните” ми начинания с науката беше дълъг процес, в който естествено се подредиха много фактори. Извън дългите часове, прекарани в лабораторията, посещавах курс по актьорско майсторство. Знаех, че няма да стана нито актьор, нито режисьор, щях да се занимавам с наука, но този курс отваряше нови творчески и емоционални хоризонти пред мен и ме зареждаше с още повече енергия. Подобни причини ме подтикнаха да започна и собствен бизнес за детски партита в свободното ми време. В рамките на магистратурата също преподавах и това ми хареса. В университета участвах и в програма „Let’s talk science!“ („Да поговорим за наука!“, прев. на ред.). Задачата беше в екип със студенти да посещаваме училища и детски градини и да им представяме различни научни теми. Да се предаде науката на езика на децата, така че да разберат и вникнат в сложните идеи беше не малко предизвикателство. Искахме и да променим идеята за учения като цяло, да предоставим една по-различна и приветлива перспектива към науката на децата, да им покажем, че с наука можем да се забавляваме. В една от тези обиколки из различните училища на Британска Колумбия се пося семето на интереса към преподаването на наука, макар и тогава още да не го бях осъзнал напълно. Понякога спяхме в домовете на учители, друг път бяхме на надуваеми матраци в салон по физическо и на воден режим (да, и в Канада има такив!), но начинът по който децата възприемаха нашите работилници, озарените лица и суровия, неподправен начин на мислене, ме вдъхновяваха. Интересно е, че и тогава и сега, и там и тук, децата реагират по един и същи начин при досега с науката: искат да пробват, искат да пипнат, искат да научат.

Всъщност децата са естествени учени!

Да, те са едни малки експериментатори. Понякога им се дава този шанс отрано, а понякога- не. Моята цел е да им дам този шанс -възможността да бъдат деца, да могат да задават въпроси, да търсят отговори, да бърничкат в нещата, да се чудят: „Какво ще стане, ако..?“. Това е най- ценното за едно дете – да му се позволи да изследва света около себе си и самото себе си.

Това ли е философията зад твоя проект?

Да, именно. Аз искам децата да са творци в собственото си образование. Сами да се насочват, сами да вървят напред, защото, ако всичко им се налива директно, ако трябва само да назубрят материала, излизайки от училище, те няма да са подготвени за нищо. Но, ако едно дете отрано знае какво му е интересно и има системен начин, по който да върви по пътя на интереса си, да задава въпроси и да търси отговори, това е човек, който ще продължава по този път през целия си живот. Ще е любопитен винаги, а любопитството е една много силна притегателна и двигателна сила, която е изключително важна за обществото.

Забелязал съм една разлика в народопсихологията между Канада и тук. Тук, ако не знаят нещо, хората се притесняват, срамуват се, смятат, че нещо им липса и случва се да лъжат, за да го прикрият. В Канада, ако хората не знаят нещо, търсят информация- например вадят телефона и проверяват. Няма притеснение, че нещо не знаят – това е повод да го научат. Когато мен децата ме питат нещо, което не знам – светът на науката е безмерен- аз се опитвам да им отговоря по логически път, примерно: „На базата на това, което виждам/имайки предвид това…., си мисля,че…., обаче не съм сигурен. Ще проверя и ще ти отговоря следващия път.“

Как започна проектът ти в България?

Когато се върнах в България, започнах работа в една детска градина в София – „Брайт“. Там се запознах с подхода Реджио Емилия и той много ми пасна, съвпадна с това, което аз имах като идея в главата си от научния ми опит и работата с деца в Канада. Затова предложих на директорката да стартираме научен клас. Там класът продължи две години като част от програмата на децата, след което го изнесох като самостоятелен проект, защото исках повече деца да се докоснат до науката по този начин.

От твоите наблюдения, какво от науката е интересно за децата?

Ако трябва да дам отговор с една дума, това е вулканът. Което и дете да попиташ какво го е впечатлило от това, което правим, със сигурност ще посочат вулкана или желето. Обаче това е много простичко казано. Наскоро правих една от любимите ми теми- „Динозаври и влечуги“. Лекичко поведох децата на едно пътешествие от това как палеонтолозите са намирали динозаврите и по скелетите, които са в земята, са се опитвали да сглобят картината как са изглеждали някога. Показвах снимки на видовете динозаври. За да разберат как динозаврите се различават от влечугите, ходихме по различни начини – с краката отстрани, с краката отдолу и изследвахме как е по-бързо, търсихме обяснение за начина, по който изглеждат в различните им адаптации към околната среда и т.н. В един момент им показах снимки със задачата да гледат внимателно какво има около скелета. Бяха три снимки. На третата снимка се виждаха ясно пера. Децата в детската градина нямат представа за еволюцията и как от динозаврите са се получили кокошките (грубо казано). Искам сами да го открият. Това е точно този процес на светване на лампите в главите. Показвам първата снимка – те ми отговарят, че тук има кост. Показвам втората- започват да виждат странни оцветявания около костите. След това едно от децата с малко помощ от мен казва: „Пера! Крила!“ Това беше моментът, в който очите им се уголемиха двойно – моментът, в който те осъзнаваха, че от един динозавър след много, много години се е появило познатото ни пиле. И ги поведох да си представят какъв е този процес по откривателство и за учените. Те знаят, че има кокошки, знаят и за костите на динозаврите, но направата на връзката е всъщност науката – събиране на информация малко по малко, за да изградиш като пъзел голямата картина. Тогава едно момиченце възкликна: „Аз затова харесвам науката толкова много!“. Защото науката е сглобяване на един пъзел.

С други думи, шоуто в научните класове е забавната част, но същината е откривателството?

Да, точно така! Забавното привлича децата, привлича вниманието им, но това, което ги задържа и ги кара да продължават е този личностен интерес: „Какво ще видя?Какво ще направя? Какво ще осъзная? Какво ще разкажа след това?“

Как подбираш темите и съдържанието на научните класове?

Темите са базирани върху научните специалности химия, физика, биология, наука за земята- това, което се преподава в училище и в университета, основните понятия, основните принципи на науката, които са полезни и във всекидневието. Фокусът е върху нещата, които ще им помогнат да изградят основа да мислят критично и творчески. Важното е всичко да се преведе на детски, достъпен език. Когато навлизаме в химията, изследваме какво са различните химически реакции и кои са признаците, по които съдим, че има химическа реакция, агрегатните състояния, налягане, летене и т.н….Всички неща се преплитат. Дори, когато си говорим за биология и обясняваме определени биологични принципи, ние преминаваме и през химията, и през физиката. Винаги има препращане, правим връзки, за да можем да изградим концепции.

За мен като микробиолог е важно да се види как на различни организационни нива нещата се повтарят, да се осъзнае връзката „структура – функция„. Това, ако се разбере на първично ниво, помага за разбирането на много други неща. Едно нещо е структурирано така, защото има определена функция или обратното има тази функция, защото е структурирано така.

Имахме, например, един клас за птиците и децата изследваха защо птиците имат различни клюнове. Разположих пред тях един контейнер с най-различни неща: мъниста, играчки и още един контейнер с лъжици, вилици, пръчки и всякакви неща, с които те трябваше да се опитат да се „нахранят“ и така да видят кое е най-подходящо за тази цел. Хващаха едно, после друго, пробваха, опитваха поотделно, после заедно и т.н. Така се ражда и колаборацията между тях, съвместното измисляне и т.н. Да се наблюдава този процес е уникално преживяване!

За мен е важно децата да могат да правят смисловите връзки, да разсъждават на базата на експеримента, понякога и сами да направят експеримент. Въвеждам ги в процеса на науката: задаваме въпрос, изграждаме хипотеза (вероятен отговор), измисляме начин как да подходим към този въпрос, провеждаме експеримента, постигаме резултат, проверяваме дали сме отговорили на въпроса, правим заключение и решаваме дали трябва да се върнем и да променим нещо.

Има уроци, в които те трябва да направят някаква дедукция, в други сътворяват нещо или сами замислят експеримент. Правя и демонстрации, в които те наблюдават, но в тези случаи те се опитват да разберат какво и защо се случва. Понякога се чува и „Какво ще стане, ако…?“ и тогава правим експеримент по техния замисъл.

Как превеждаш науката на разбираем детски език?

За да може да обясниш нещо на един малък човек, трябва първо да можеш да си го обясниш на себе си. И моите професори в университета казваха, че истински научаваш нещо, когато трябва да го обясниш на някого другиго. Наричам класовете си интерактивни. Аз не съм човекът, който седи отпред и изнася лекция. Да, въвеждам децата в темата, но оттук нататък може те основно да правят нещата или да приложа смесен подход. Важното е всяко дете да има глас в тези класове- трябва да може да си кажат мнението, дори да не е съвсем свързано с това, което се обсъжда. Някой път нещо, казано без връзка, ни подсеща за нещо важно. Така те имат чувството, че сами се движат в процеса и учат.

В класовете виждам деца, които видимо знаят много. И аз винаги питам защо, как. Така веднъж едно момиче ми отговори: „Нашата учителка по химия в час ни прави демонстрации, а в кръжока ни дава ние да правим експерименти!“. Науката е толкова интересна и пълна с възможности, които могат да се направят, за да ги вдъхновят! Науката е много сензорна. За малките деца е важно да могат да чуят нещото, да го видят- понякога им показвам снимки, пускам кратки видеоматериали, наблюдение върху нещо, което се случва и накрая те да пробват.

Ще дам един пример от класовете. Опит с бутилката Жозефина и налягането. За да не е абстракция, думата трябва да се обясни. Ето как подхождам. Питам децата какво има около нас. „Въздух“, ми отговарят. Добре, като има въздух, той натиска ли ни? Те ми отговарят с не, защото не го усещат. Тогава вадя бутилката Жозефина- моята много специална бутилка, която съм си отгледал от мъничка. Всичко съм ѝ давал, на слънце съм я изкарвал… и така разказвам една забавна история за Жозефина. Създавам им картинка, която могат да си представят, да ги разсмее и да усетят, че мен ме е грижа за бутилката. Тогава викам един доброволец и казвам, че единственото, от което тази бутилка няма нужда, това е въздухът, защото тя не диша и сега ще изкараме въздуха, но доброволецът трябва да се грижи за бутилката, докато трае операцията. Започвам да изпомпвам, но бутилката се смачква, а децата са развълнувани от това, чудят се какво става. И започвам да питам кой стисна бутилката. Какво се случва с нея? Аз толкова съм се грижил за нея, а сега тя е смачкана. Доброволецът не го е направил. И друг не е. Кой е тогава? Нещо трябва да я е натиснало!!! И тогава започва мисленето какво може да я е натиснало. Припомням им какво има около нас. Въздух. Ние изкарахме въздуха и няма какво да натиска отвътре. Въздухът е отвън. Може ли да натиска? Хайде да върнем въздуха вътре. Бутилката се издува. Значи въздухът наистина може да издува. А когато въздухът го няма отвътре, може би натиска отвън. Ето една простичка демонстрация, която ги учи да мислят.

В Канада правехме един друг експеримент- с фенерче. Това ми е един от любимите експерименти с много сериозно влияние върху решението ми с какво да се занимавам. Пускам фенерчето и питам децата дали фенерчето свети в единия си край. „Да!“, отговарят ми те. „А виждате ли как свети на стената отсреща?“, питам аз. “ Да!“, отново отговарят те. „Е, как е стигнала светлината там?“. Това е нещо много абстрактно и необозримо за тях. Предположенията на децата бяха, че светлината скача от фенерчето и се залепя за стената. Чудех се защо си мислят така и разбрах, че това е логичен отговор за човек, който не знае как се движи светлината. Детето няма как да знае, че светлината се движи по права линия. След това поръсихме пространството с тебеширен прах и те видяха един лъч, който стига до стената. Така те видяха как светлината се движи по права линия и разбраха, че не слиза до земята и не се катери, и не танцува на зигзаг. Но техният отговор бе напълно валиден. И тогава им казах, че е много хубаво да грешиш, защото грешката дава възможност да пробваш отново, дава различни варианти и отговори.

За съжаление в училище грешките се наказват- там е важна оценката, да се направим по калъп, да изкараме резултати, да се покажем. А е важно да се работи за мислене, което казва: „Сбъркахме. Дайте да пробваме по друг начин!“ Науката е 99 процента провал и 1 процент успех. Често им разказвам и истории как от една грешка са се получавали гигантски открития. Например, за онзи разсеян учен, който разлял едни киселини, избърсал разлятото с парцалче, изпрал го, окачил го да се суши и на следващия ден парцалчето го нямало. И това е откритие и го прилагаме до ден днешен.

Сам ли правиш дизайна на уроците и постановката на експериментите?

Да! Разбира се, черпя информация и от други източници, статии и видеа. Непрекъснато търся нова информация, обработвам я и творя нещо собствено. Това е красивото в моята работа. Детският научен клас е моето друго бебе.

Какъв е процесът по създаване на един урок?

Започвам от концепцията. Следващият въпрос е как можем да я обясним с експеримент, да може да се види и пипне. Аз държа всичко да се базира на експерименти, да е нагледно, а не на думи. Ако не мога да обясня нещо с експеримент, ще го оставя и ще го мисля отново как да го направя по друг начин. Другият ми въпрос е как да го разкажа забавно и достъпно. Вкъщи чета, мисля, творя, пробвам. Много често самите деца ми помагат. Когато им кажа: „Едно дете ми каза/показа…!“, те придобиват усещане, че могат, че самите те са творци. Те могат да добавят нови елементи към уроците чрез въпросите си и експериментите си.

Докато ми разказваш, ми прави впечатление колко овластяващи са въпросите ти към децата. Те не насочват децата към някакъв точен отговор, а въпросът съдържа цяла вселена от възможности за търсене, разсъждения, хипотези и възможности децата да се изявят.

Най-хубавото на този тип въпроси е, че може да се тръгне в много посоки на търсене. Дори да се отклоним в отговорите, в науката всичко е свързано, можем да се върнем върху това, което се обсъжда.

Какви дейности предлага Детският научен клас?

Основната ни дейност са детските научни класове. Те се провеждат редовно в детски градини и за начален курс в училище. Това е авторска програма- започва септември и приключва лятото. Събираме се веднъж седмично и около час работим по определена тема, правим експерименти, забавляваме се и се учим заедно. Програмата може да продължи и като лятно училище.

От скоро правим и много забавни рождени дни и специални събития, като програмата е базирана на класовете.

Включваме се и във фестивали- последно бях на Фамилатлона в Южния парк.

Миналата година с КинетоФън спомогнахме да се популяризира Уча.се – много важен проект, защото също се фокусира върху онагледяване на науката.

Извън детските градини и училища, организирам външни шоу програми и класове. Имаме съвместна инициатива с КиндиРу, дори и за по-малки деца с родителите си.

Ще ни подариш ли експеримент, който родителите могат да правят у дома с децата си?

Ние винаги се радваме да даваме идеи как експериментите от нашите събития да продължат и у дома. Например, на рождени дни правим вулкан и децата искат да го направят и вкъщи. Но това няма как да стане, заради химикалите, които се използват. Но има други начини. Трябва Ви само сапун, суха мая, топла вода за активиране на маята и кислородна вода (3%) от аптеката, боя. Когато съставките се смесят в една бутилка, изригва вулкан от пяна. Това е безопасен, но ефектен вариант, който е приложим у дома. Важно е децата и сами да могат да правят нещата, разбира се, по безопасен начин. Така се развиват. Това, което виждат при мен е трамплин, от който отскачат, за да могат да правят собствени неща.

Освен вулкан по гореописания начин, може да си направите и сняг. И то от памперс. Връзката между памперсите и снега е много дълбока. В памперсите има специален химикал, който е безопасен, но все пак не се яде. Безопасен е и за околната среда. Когато се разтвори, памперсът вътре измежду памука съдържа едно прахче. Изтърбушете памперса и го сложете в плик с цип и започнете да го разтърсвате. Отдолу на плика се събира това прахче. Изглежда като сол и децата често възкликват „Това е сол!“. Това обаче е интересен въпрос. Ако е сол и му се сипе вода, какво ще стане? Ще се разтвори във водата. Да, обаче тук, когато сипете вода върху тази памперсова сол, тя не само, че не изчезва, а напротив, набъбва и има консистенция на сняг. Това вещество е вид полимер, дълга молекула, която изглежда като герданче и има свойството да попива вода в случая. Оттук с децата продължаваме по темата с полимерите – огромна и безкрайно интересна тема.

Кой ти е любимият експеримент?
Слонската паста за зъби или вулканът. Това е уникална реакция- с малко по обем химикали се отделя огромно количество газ в пяна. Има много видове вулкани. Едни изригват настрани, други на раета, трети на 3-4 метра нагоре. Това, което ми харесва да показвам, е вулканът, но има много други експерименти, които ми харесват заради начина, по който децата участват в тях и заради онова „Уау!“ накрая.

В какво ти виждаш смисъла да се започне с наука още при най-малките?

Смисъл има – в това няма съмнение! Смисълът е децата да се занимават с нещо, което е близко до същността им- да се подтиква откривателското им  чувство и любопитството им. Смисълът е и да се поражда желанието им за учене и да пробват нещата, а не само да стоят като залепени за екраните. Ако детето мисли: „На мен ми харесва да уча, харесва ми да правя експерименти!“, то ще отиде със заряд в училище, който се надяваме да продължи и там. Важно е децата да могат да си задават въпроси, да любопитстват, да правят нещата сами или  с родителите, с връстниците си. Така се учат да работят с хора и да комуникират, умения, важни  за всяка област, не само за науката. Науката ти дава начин да работиш, да откриваш с други хора, да постигаш резултати, да развиваш себе си и да спомагаш след това да имаме едно културно, образовано, любопитно и развиващо се общество. Важно е да имаш възпитание и култура, но и култура към ученето, към себе си, към останалите, към преоткриването на неща, към отговорността. А отговорността в науката е важна и аз това се опитвам да им вменя на децата, че учените са много отговорни хора, не само  спайдърмените, които спасяват света. Трябва да знаеш какво и защо го правиш и какви са последствията, за да може обществото да се развива в добра посока.

А ако искате и Вие да се докоснете до таланта на Явор, гледайте видеото от TedEx: