Децата и „Ох, ле-ле…”-ситуациите

Децата и „Ох, ле-ле…”-ситуациите

От скоро съм родител или по-точно от година и седем месеца и аз като всяка майка си имам своите „Ох, ле-ле…”-моменти, когато подскачам от ужас, че детето ми прави нещо опасно. Но провокирана от желанието си да подпомогна детето си в неговото развитие и от знанията, натрупани от професията ми на детски психолог, реших да си наложа на волята и да изчакам секунди преди да се затичам към „Ох, ле-ле..”-ситуацията.

Ето, какво имам предвид. Децата от 0 до 3 години се развиват стремглаво бързо.Това е периодът, когато събират най-много знания и умения за себе си и света около тях, а това се случва на базата на неврологичната пластичност. Този сложен термин всъщност обяснява възможността на мозъка да създава нови връзки, така че да подрежда и групира информацията спрямо преживяванията на детето. Казано по-просто, за да започне бебето да проява усилия да стане, да се придвижи, да хване играчка, то трябва да даде съответната команда на мозъка. Той от своя страна започва да търси информация кога и какво е успял и не е успял да постигне в предишни, подобни ситуации и какво може да направи сега. Всяко проходило от скоро дете, което не е преминавало само през стъпало, ще се спъне при първия си опит да го мине, защото все още няма необходимите знания какво е стъпало, колко високо да си повдигне крачето и как да пренесе тежестта на тялото си така, че да не падне. И тук идват моите „Ох, ле-ле…”-ситуации. Щом видя, че детето се насочило към стъпалото, се втурвам да го вдигна, за да не се спъне, за да не падне, да не се удари и т.н. Сигурна съм, че и на Вас Ви се е случвало да се затичате към мъничето, защото ще бутне люлката, защото ще се спъне на катерушката или ще се подхлъзне от ръба на пясъчника.

radosti

Моят съвет към Вас: бъдете там, подавайте ръка, но не помагайте веднага на детето. Нека опита само, нека провери колко високо трябва да вдигне краче, за да мине, нека само усети колко натиск трябва, за да бутне люлката или как трябва да застане, да не се клати на ръба на пясъчника. Нека първо то провери докъде и как могат да му стигнат силите и възможностите на този етап, за да извърши действието.

Този принцип важи, както за общото моторното развитие на детето, така и за фината му моторика. Не хуквайте веднага, защото детето е хванало вилица, с която може да се набоде или молив, с който може „да си извади очите”. И ето го примерът от моя опит, за да не съм голословна. Преди време, разговаряйки с една майка, дадох на дъщеря ми молив, за да се занимава и да мога да обърна внимание на жената, разбира се, без да изпускам молива от поглед. И така, мъничето, тогава на около година и два месеца, поогледа инструмента, повъртя го няколко пъти из пръстите си и ми го върна, защото нямаше конкретна функция, с която да го използва. Майката, с която разговарях, веднага щом дадох молива се ококори и попита: „Ама как така ще ѝ дадете молив?” След тази ситуация поне два месеца моето дете не се е интересувало от моливи. До последния месец, когато откри, че с тях може да се пише така, както и с тебеширите (тебеширът пише с цялата си повърхност, а моливът само с върха). Веднага осмисли функциите на молива и за по-малко от две седмици вече го иска и използва по предназначение.

radosti 1

Затова и моят призив е, нека децата да опитат различни неща, бъдете там, за да им попречите да се наранят, но не правете всичко вместо тях. Колкото по-големи стават, толкова повече ще са и дейностите, които ще изпълняват сами, ще станат по-самостоятелни и ще са по-уверени в действията си.

Изпрати коментар

Подобни публикации