Един баща разказва: Шах в събота сутрин … с 3 годишен

Та, събуждам се аз съвсем естествено след прав отсечен ритник в челюста (което отново ми напомня на вица: „Как се буди баща и затваря врата на Лада? С къс отсечен удар, разбира се!“). Така разбирам, че часът е 7 и до броени минути вече ще съм застъпил на съботно дежурство. (Наистина не мога да разбера, защо все аз съм дежурен в събота!?). Този път имам план – сандвичите са приготвени от предишната вечер, трябва само да се запекат във фурната. Това ще ми позволи да се хибернейтна поне за още 15-тина минути, докато малкият седи на гърнето. Слагам книжката пред него, той си натиска бутончетата, работи усилено със стомашно-чревния тракт, а аз притичвам да се поопъна в хола.

Тази събота някак нещата вървят гладко. Почти не се задъхах на 20-тата обиколка в опит да го хвана, за да го преобуя. Сервирах закуската, а той гладно я нападна, което ми спести танцуването на един крак и изброяване на родата, за да изяде поредния „войник“. Изобщо, всичко беше спокойно, докато не се приближи до скъпата ми и прескъпа дъска за шах. Изтръпнах. Пръстчетата, които до този момент не можеха дори да я повдигнат, ловко отвориха сложната закопчалка и с громовен шум изсипаха на пода бялата и черна армия. (Да си напомня да купя бутилка вино за съседа, който вероятно е пресънувал целия този грохот с цветен кошмар!)

„Тати, искам да играем на шахта!“ победоносно изрече той. „На какво?„, не успях да разбера от раз. „На шахта, тати! Шахта!!!“, натърти той. „Ааа! На шах, искаш да кажеш!“

Ами сега? Как се учи три годишен на шах. Тайничко благодарих, че комплектът е дървен и вероятно ще изтърпи всякакъв тормоз, но как ще  ги опазя, ако малкият изведнъж реши да ги разпилее навсякъде. Той просто има талант за това. Вдига ръка, замахва и миг след това части от пъзели, конструктори, моливи, флумастери и други мобилни части, изчезват безследно в  домашния ни Бермудски триъгълник. Наистина, никакъв шанс да ги намерите отново. Не знам как го прави! Талант!

Беше ме страх признавам! Шахът ми е подарък, много скъп подарък, но като ме погледна с „онзи поглед“, дето ти казва „Ако не играем, ще плача неутешимо до 18-тата си година, а след това само ще ти поискам ключовете от колата“, не можах да се въздържа и се предадох.

Подредихме фигурите. Двете армии – черната и бялата. Тръгнах да обяснявам как се играе, но в точно този момент, онези две ловки ръце грабнаха по един кон всяка и ги запокитиха настрана. Погледът ми трескаво питаше „Защо????„. „Ами тати, не ми харесват, тия коне“. Разбира се, детето има вкус. А и за какво служат конете в шаха!? Можем да продължим и без тях. Направих втори опит да обясня правилата. Детето ме изслуша в продължение на 1 минута 10 сек и 14 стотни и каза: „Не! Не се играе така, а така!“

Целият бях в слух. Очаквах вселената да ме просветли за някакъв нов начин да играя на шах. И беше точно така. Пешките една след друга тръгнаха на пътешествие из дъската, след тях във вихър се понесоха топове, царици, офицери… (без конете, те бяха отстранени, спомняте си!). С една малка подробност – всичките бяха захапвани надлежно и обилно олигаввани, преди да получат новото си назначение. Дъската изглеждаше като виенски бал, под проливен дъжд, но такива бяха правилата. Какво да правиш?! Все пак се осмелих да попитам: „Защо???“. „Така прави Маша!“ (бел. Маша от „Маша и Мечока“). „Аха“, се чух да казвам, без капка отчаяние аз.

Е, не бях хладнокръвен през цялото време, признавам си. Почти загубих дъх, когато следващото, което малкият предложи беше да построим мост…. с две пешки и царица. „Тати, що не става?“ ме попита с крайно учеден поглед той, а аз, аз, аз… просто не знаех какво да отговоря. Представяте ли си го? И да искате, няма как до укрепите това съоръжение. Но това беше нищо, пред смразяващото предложение да построим …. конюшна за горките отритнати коне. За игра не стават, но не може да ги оставим без дом. Какво да правиш, строиш… с пешките.

Часът е едва 9. Майка му няма ли да става вече?