Защо да кажем на детето, че е осиновено?

Катерина Ковачева
Всяка година в България осиновяват приблизително 600 семейства и всички те рано или късно си задават въпроса: “Да кажем ли на детето, че е осиновено?” Истината е, че през последните години сякаш този въпрос придоби ново измерение и вече звучи по следния начин: “Как да говорим за осиновяването?”. Промяната във формулировката не е само игра на думи. Тя е свързана с множество научни публикации, които еднозначно сочат, че осиновеното дете трябва да знае истината за произхода си. Освен това научната литература изобилства и от данни за негативните последици върху личността на осиновения, ако истината бъде спестена или се научи в неподходящ момент. В този смисъл, правилото е с осиновеното дете, макар и малко, да се говори за осиновяването по принцип. За целта могат да се използват приказки, детски филми, както и всички ситуации, които животът предлага. На по-късен етап разговорът за осиновяването по принцип може да премине в разговор за произхода/ историята на осиновеното дете. Тези разговори обикновено са провокирани от различни въпроси, които осиновеният задава: “Аз в твоето коремче ли съм бил?”, “Откъде сте ме взели?”, “Защо нямам снимки като малък?” и други. Този модел на обсъждане на осиновителната тема прави разговорите непринудени, дава на детето информацията “на час по лъжичка” и му позволява да я обработи, без това да е неочаквано и плашещо.
И все пак: Защо да говорим открито за осиновяването?
- Когато разговорът за осиновяването започне в самото начало, детето израства с естественото усещане, че да си осиновен не е срамно, тоест темата за осиновяването няма риск да се превърне в тема табу.
- Говоренето за осиновяването по принцип премахва необходимостта някой ден да се проведе онзи драматичен “специален” разговор за осиновяването, който обикновено идва след дълги години на премисляне и страх и който често е болезнен и за осиновения, и за осиновителите.
- Периодичните разговори за произхода на детето помагат за изграждането на доверителна връзка между осиновен и осиновители, защото изпраща посланието, че родителите приемат и уважават своето дете и неговата история преди да се срещнат.
- Многократното обсъждане на осиновителна тема дава на детето различни стратегии за справяне в кризисни ситуации. Дете, което расте със знанието, че е осиновено, можем да чуем да казва на друго дете, което го обижда: “Да, аз съм осиновен, а ти си просто роден!”.
- Помага за изграждането на идентичността на осиновения – разговорите за произхода на детето дават отговори на екзистенциални въпроси като: “Кой съм аз?”, “Откъде произлизам?”, “Кои са моите биологични родители?”, “Къде съм живял преди да имам семейство?”.
- Елиминира се рискът от изказване на лъжи, чието разкритие на по-късен етап би могло да разруши доверителната връзката осиновен – осиновители.
- Елиминира риска осиновеният да научи истината за произхода си в неподходящ момент, по неподходящ начин и от неподходящи хора, както е в случая на 46-годишният Йордан, който описва живота си преди да научи Тайната като бутафорен, а себе си преживява като дърво без корени.
Вместо обобщение Ви предлагам един цитат от книгата на Дора Прангаджийска “Благодаря ти, мамо”:
“Говоренето за осиновяването освобождава детето от огромния товар да става съучастник и “най-ожесточения пазител на тайната”, защото повечето осиновени дълбоко в себе си усещат истината за своя произход, но дали открито ще говорят за това, зависи до голяма степен от осиновителите и готовността им да не създават т. нар. тайна на осиновяването.