Защо не ме слуша детето
Някои родители смятат (ненужно оптимистично), че и без тяхно участие всичко ще си дойде на мястото. Други се отказват да въвеждат правила, за да избeгнат конфликтите с детето. Трети имат негативни спомени от собственото си прекалено строго възпитание. Всъщност на децата са нужни правила защото:
• дават сигурност на детето – поставят рамка (дори и да не е много приятна), в която детето може да експериментира и действа;
• осигуряват безопасност – да се прехвърли цялата отговорност върху 3-годишно дете (да преценява кое е безопасно и кое не е) не е много разумно;
• регламентират отношенията и учат детето да управлява поведението и емоциите си;
• учат на отговорност, търпение и зачитане на авторитета;
• Подготвят за включване в общество, в което (все пак) има правила.
Кои са най-често срещаните грешки, които допускат родителите, когато въвеждат правила:
Прекалено много
Често пъти правилата са маскирани с думата „трябва”. Трябва да си изядеш всичко, трябва да слушаш татко, трябва да ходиш спокойно, а не да тичаш, трябва…, трябва…, трябва …И ако трябва-та станат хиляди може да се стигне до неприятни последици:
• Детето да не развие способност само да преценява и да стане зависимо от другите;
• Като тийнейджър да „вдигне революция” и до отхвърли всички, дори и много от тях да са разумни.
Прекалено малко
Сегашните родители са децата на прехода. Този период, в който правилата и ограниченията за доста семейства бяха анатема. И много от младите родители просто нямат опит как става това. Или имат принципно несъгласие да има правила за детето. Ако разчитаме детето само да разбере как трябва да се постъпва му гарантираме травматичен сблъсък с реалността в детската градина. И се абонираме за всекидневни забележки от страна на учителките. Прекаленият либерализъм, както и авторитарният стил водят до проблеми.
Статични
Уж знаем на колко години е детето ни, а забравяме, че правилата е нужно да се променят с порастването. Нормално е да изискваме седемгодишната ни дъщеря да ни информира за това кои са й приятелките, какво правят заедно и ние да определяме кога да се прибере. Обаче да налагаме на тринайсетгодишна тийнейджърка да прави пълен отчет за това какво са си говорили с приятелите, най-вероятно ще се възприеме като нахлуване в личния живот. И си е точно така.
Противоречиви
За последиците от различните родителски стратегии се е написало доста. И до какво водят. Различните правила на мама, татко, баба създават хаос и несигурност у детето. И става още по-лошо, ако след това го обвиним, че се е възползвало от нашите неуредици и го наречем „манипулатор”. Това е благоприятна среда и да вменим вина у детето: „Кого обичаш повече – мен или баба си? Ако ме обичаш повече от нея, ще ме слушаш аз какво ти казвам!”. И пред детето остава изборът на кого да бъде вярно и кого да предаде. Също толкова опасно е да не сме последователни – веднъж да се скараме и накажем детето, че ни отговаря, а следващият път да се направим, че не сме го чули.
Без последици
Понякога забравяме, че ако има правило е важно да има и последица, ако то се наруши. И правилото става неефективно. Друг проблем е и поставянето на неадекватни санкции – детето е закъсняло с 10 минути и му се забранява една седмица да излиза. Или се отправят такива грандиозни заплахи като „Ще ти откъсна главата, ако още един път …”, които е ясно, че няма да бъдат изпълнени.
Езикови клопки
Тук личният стил на родителите е от определящо значение.
• Могат да се увлекат в даването на прекалено много доводи, в подкрепа на някое правило. Спорно е дали и „най-железните” аргументи ще направят лягането по-привлекателно.
• Защото АЗ КАЗАХ и толкова! Може да се използва от родители, на които им се е изчерпало търпението, нямат време за много обяснения или смятат, че те просто не са нужни. Или от тези, според които да си родител автоматично те прави и авторитет. За съжаление това съвсем не е така.
Източник: deteto.info