Имат ли нужда децата от граници?

Ще се опитаме да разгледаме накратко няколко фактора, които ни помагат да разберем защо наложената от родителите дисциплина не води до самодисциплина при децата. Нека видим кои са основните недоразумения в много дискусии за дисциплината, които се въртят около понятието за граници.

Всички възрастни са съгласни с необходимостта децата да израстват с определени граници, но малко от тях разбират какво значение има това как тези граници са установени – или по-скоро проблемът е какви точно средства се използват за поставянето им. Привържениците на дисциплинирането ще отстояват с уверено отсъждане: „Децата имат нужда от граници и децата искат да имат граници.“ – една опасна полу-истина. Разбира се, необходимо е децата да усещат, че съществуват граници за поведението им, най-вече заради доброто на останалите. Но има огромна разлика между това как реагират децата на граници, наложени им от възрастен и начина им на реакция към граници, които те имат право да определят!

Родителите, а и учителите, могат да използват потенциала на „принципа на участието“, за да въвличат децата в съвместно решаване на проблеми, което ще доведе до това те да спазват споразуменията, уговорките, правилата и границите. Децата са много по-мотивирани да спазват ангажиментите си, ако им е дадено право на глас при поставянето на границите на собственото им поведение.

Животът, семействата, класната стая имат нужда от правила и правилно разбрани политики. Ако им се даде възможност, децата са доста способни да участват наравно с родителите или учителите си в изработването на правила и политики, които ще определят тяхното поведение. Класните стаи и семействата могат да се управляват ефективно без надзора от възрастен, без някой да е шефът или „пазителят на дисциплината“. Посредством метода за решаване на проблеми, заложен в обучението на д-р Томас Гордън „Трениране на успешни родители“ (ТУР), можем да забравим за вечните предупреждения на всички онези дисциплиниращи подходи, които проповядват налагането на набор от правила като част от родителския авторитет и заплашват, че без тях ще настъпи анархия, хаос и объркване. Животът и научните изследвания са показали, че това не е вярно.

В основата на метода на д-р Гордън, най-общо, стои разбирането на нуждите на двете страни и установяването на взаимно приемливи правила, които ще помогнат на всяка една страна да удовлетвори тези свои нужди. Това се случва чрез преминаването на шест формални стъпки за решаване на проблема, които помагат на родители и деца да се изслушат и вслушат в нуждите на другия и да споделят собствените си потребности, както и да търсят заедно правила, които ще са удовлетворяващи за всички. Чрез този метод и родители, и деца имат възможността да заявят интересите си, да намерят заедно най-доброто решение и да отговорят на нуждите на всяка една от страните. Това взаимно участие в процеса ангажира и мотивира всеки да спазва приетите договорки, без необходимостта от проследяване и контрол.

У дома моите момчета често обичаха да влизат с някой от таблетите в тоалетната или пък да сяда с таблет на масата докато се хранят. Това колкото ме дразнеше, толкова и носталгично ми напомня как като дете самата аз носех книгата си в тоалетната и на масата. Това обаче се превръщаше все повече в проблем в нашето семейство, тъй като прекараното време в тоалетната се увеличаваше многократно и почти винаги имаше някой подскачащ от крак на крак пред вратата с двете нули. На масата пък рискувахме, от една страна, да полеем, омажем, причиним други щети на таблета, а от друга- пречеше на общуването ни и пораждаше спорове между децата какво да се гледа на таблета или дори и да сядат с два и да се карат кой да увеличи и намали съответно звука. Така един ден седнахме и обсъдихме този проблем, като всеки имаше право да каже от какво има нужда, както и да предложи какво можем всички да направим, за да се елиминират постоянните караници на масата и тропане на вратата на банята. Изработихме няколко правила, които покриха и други случаи, за които не бяхме се сетили – като например време за гледане на телевизия или дни, в които могат да използват таблетите сутрин и още няколко. Децата сами ги записаха на един лист и го закачихме на видно място в кухнята. Странно, но всички ги спазвахме много дълго време без проблем. Един ден моя приятелка дойде на гости, видя правилата и каза: „Ха, ще ги снимам да ги закача и у дома“. Познайте дали там сработиха!

Моя позната, ТУР инструктор в друга държава, разказваше за случка с нейна приятелка, самотна майка на три момчета на 9, 11 и 17 годишна възраст. Била стресираща вечер, с гости у дома (моята позната), вечерята предстояла да бъде приготвена, домашните работи – да бъдат написани, а и все още оставала да се свърши доста домакинска работа. Направило ѝ впечатление как всички задължения се разпределили за няма и минута между цялото домочадие, без никой да протестира. Моята позната попитала най-малкото от децата какво ги кара да слушат майка си за всичко, което казва. А то отговорило: „О, ние слушаме мама, защото и тя слуша нас“.

Когато на децата се даде възможността да участват в поставянето на правилата, семействата често откриват, че всъщност изработват дори повече правила отпреди и всеки ги спазва. Критичният въпрос, всъщност, не е дали границите и правилата са необходими в семействата и в училищата, а най-вече кой ги поставя: еднолично възрастните или възрастните и децата заедно.

Силвия Андреева

ТУР инструктор

За дати на предстоящи обучения за Трениране на успешни родители по системата на д-р Томас Гордън следете карето по-долу.