Какви потребности на децата задоволяват електронните игри

Какви потребности на децата задоволяват електронните игри

Детските игри във всичките си разновидности представляват подготовка на детето за живота му на възрастен. В живота на възрастния има множество предизвикателства, свързани с чувства като страх и гняв, преодоляват се трудности и опасности, а стресът е всекидневен. В този смисъл детските игри представляват един „емоционален тренажор“, в който всеки от нас се е подготвял да преминава през житейските изпитания, без да рухне психически.

Ето защо, откакто свят светува, всички деца са имали особено влечение към рисковите игри. Тук ще изброя някои от най-популярните видове такива игри, от които кожата ти настръхва от страх и за които не казваш нищо на мама и татко.

Катерене на голяма височина. Децата обичат катерушки, пълзене към върха на високо дърво или лазене като алпинист по отвесна скала.

Високи скорости. Спускането с шейна или с велосипед по стръмна улица, каране на скейборд и други подобни приспособления, когато имаш чувството, че почти си изгубил контрол над ситуацията.

Боравене с опасни предмети. Остри ножове, лъкове, резачки, селскостопански инструменти и машини- с една дума всичко, с което има риск да се нараниш, но същевременно с него можеш да изпиташ и удовлетворението, че го контролираш и управляваш.

Опасна среда. Децата обожават да играят с огън или около дълбоки водоеми, да влизат в стари, порутени сгради или строежи, т.е. влече ги всяка среда, която представлява потенциална заплаха.

Играта на криеница и всички игри, в които си сам, далеч от очите на приятелите си и на възрастните и има опасност да се загубиш. Да си построиш скривалище на затънтено място, където никой не може да те намери.

Този вид игри са плашещи за родителите, защото крият риск за здравето, дори и за живота на децата. Изниква въпросът: защо тогава те са продължили да съществуват в хода на еволюцията? Еволюционната психология ни дава отговори на този въпрос чрез провеждането на лабораторни експерименти.

В множество лабораторни изследвания на различни животни, родени наскоро, учените изследователи намират начин да лишат малките от възможността да играят опасни игри и да си взаимодействат едно с друго. Оказва се, че тези животни, независимо от какъв вид са, израстват като емоционални инвалиди. Попадайки в непозната среда, те се стъписват, не могат да се адаптират и нямат импулс да проучват обстановката. Ако им се даде възможност да си взаимодействат с други животни от техния вид, те или се парализират от страх, или проявяват безсмислена агресия.

Множество сравнителни проучвания показват, че децата в съвременния свят по-често страдат от неврози и депресия, отколкото децата през 60-те и 70-те години на 20. век. Оказва се, че ако децата не са играли игри, в които да преживеят страх, гняв и агресия, те не са подготвени да преработват силните чувства, свързани с разочарованията, които съпътстват нормалното човешко съществуване. Едно сравнение между начина, по който са играли децата преди 40 – 50 години, показва големи различия в това, което позволяват родителите сега, и това, което са позволявали тогава. Преди години беше нормално деца на 6 – 8 години да излязат сами в гората извън населеното място, да се отдалечат на 2 – 3 километра, да се катерят по дърветата и да скачат в речните вирове. Сега това изглежда немислимо. По направени наскоро изследвания на общественото мнение сред родители във Великобритания, 43% от тях смятат, че децата не бива да се пускат да излизат сами, преди да навършат 14 години. Други 30% смятат, че това може да се случи чак след 16-годишна възраст!

Както вече казахме, рисковите игри са еволюционно утвърдена потребност за децата. И ако те няма как да я задоволят по естествен начин, логично е да търсят заместители. В съвременния свят един такъв заместител се явяват компютърните игри. В техните сюжети, визуални и звукови ефекти можем да преживеем точно това: високи скорости, заобикаляне на препятствия, преследване и бягство, боравене със смъртоносни оръжия, търсене и криене на съкровища, дебнене на неприятел. Ако наблюдаваме деца, които играят на тези игри, ще видим отреагиране на всякакви емоции: страх, гневни изблици, разочарование, че пак са те „потопили“, желание за отмъщение, изразявано с крясъци. Тоест – електронните игри могат да изпълняват функцията, която еволюцията е възложила на рисковите игри, които играят и децата, за да изработват вътрешни механизми, чрез които да стават по-адаптивни и по-устойчиви.

В този смисъл е едностранчиво да се говори само за вредите и опасностите от компютърните игри. В психологическото консултиране и психотерапията винаги се има предвид това, че симптомите в детското поведение, от които родителите се тревожат, обикновено изпълняват някаква адаптивна функция. Електронните игри представляват възможен вариант за голяма част от съвременните деца, на които не им се дава пространство да играят истински рискови игри, да изграждат своята психическа устойчивост. И ако просто премахнем от живота на децата електронните игри и преживяванията, които те носят, ние ги лишаваме от нещо, от което те имат нужда. Всъщност тъкмо заради нуждата да се учат да управляват такива чувства като страх, гняв и агресия, децата играят на тези игри.

Рецептата за справяне със склонността на децата да се пристрастяват към електронните игри е проста и следва логично от казаното дотук. Не е достатъчно да предложим на децата си да канят в къщи приятели и съученици, за да отклоним тяхното внимание от компютъра. Всъщност, събрани заедно, те пак се струпват около клавиатурата. Не е достатъчно и да общуваме по-често с децата си, като запълваме нуждата им от комуникация. Необходимо е да преосмислим своя страх от опасностите, които крие съвременния свят, и да имаме по-балансирано и толерантно отношение към рисковите игри, от които децата имат нужда.

Когато се разхождаме покрай детски площадки, можем да чуем, че там най-често употребяваната дума от родителите е: „Внимавай!“. Въпросът е: готови ли сме да поемем риска вместо „Внимавай!“, да казваме на децата си „Опитай“? И това е част от един по-голям въпрос: готови ли сме „да пуснем“ децата си да пораснат?

автори: Психологически център „Аз и Ние“

Изпрати коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

Подобни публикации