Как детето ми да разбере, че е постъпило неправилно?

Как детето ми да разбере, че е постъпило неправилно?

Вероятно всички ние сме били наказвани, когато сме били деца. Дали сме счупили нещо, излъгали сме, пропуснали сме важен срок, обидили сме някого и т.н. Това е бил опит на нашите родители да коригират поведението ни. Наказанието винаги идва от родителите. Те са тези, които преценяват дали действията на детето са приемливи или не.

Дава ли обаче наказанието очаквания резултат? Дори отсъденото да съответства на деянието на детето, т.е. да е адекватно избрано и да не включва шамари, бой и несправедливи решения, децата се научават бързо, че просто трябва да го изтърпят и може да продължат напред, както си решат. Наказанието може и да има ефект, но вероятно, защото детето се страхува и се опитва да го избегне, а не защото е успяло да изгради собствена вътрешна мотивация за промяна на поведението. Така скоро наказанието започва да губи своята сила.

Само си спомнете за онзи момент от „Автобиография“ на Бранислав Нушич. Баща му казва, че ако издържи изпита, ще получи дукат, а ако се провали, да не се прибира, защото ще го набие. След като го късат на изпита, той решава да излъже баща си, че го е взел,  защото: „Боят няма да ми избяга, а дуката няма да получа — двойна загуба. Какво би било да остане само едната. Нека да ям бой, щом е неизбежно, но да взема и дуката.“  И ако това е останало в историята на литературата като забавен епизод, то родителите често се питат: „Защо детето продължава да постъпва така? Какво мога да направя, че детето ми наистина да разбере, че е постъпило неправилно?“

Проблемът с наказанията е, че произтичат от родителите. Когато детето направи нещо, това поражда у тях  разочароване, раздразнение, гняв. Те чувстват, че трябва да наложат наказание, за да променят нещата. Когато обаче родителят налага наказание, той застава срещу детето, тегли разделителна линия и поставя дистанция, която подкопава взаимното доверие. Децата се чувстват като осъдени, без право на мнение или избор. Това събужда у тях много гняв и им пречи да погледнат трезво на ситуацията, за да си извадят нужните изводи и да променят поведението си.

Освен това, наказанието изнася отговорността за поведението у родителя. Той е мерилото дали дадено поведение е правилно или неправилно, приемливо или неприемливо. Това обаче лишава детето от собствена преценка за ситуацията, лишава го от усета само да осъзнае, че неговите действия може да вредят на него или на други хора. Всъщност, ако родителят не е наясно с постъпката на детето си, чувате репликата: „Размина ми се!“. В мисленето на детето това се превежда като „Успях да избегна наказанието„, но не и „Аз осъзнах вредата от действията си„.

Има и друг подход. Да помогнем на детето да види резултата от своите действия. Важно е детето да разбере, че всяко действие има последствия – положителни или негативни. Такъв подход променя реакцията на родителите към поведението на детето. Ние вече не се стремим да накажем, а да му помогнем да разбере как действията му се отразяват на него самото или на другите. В резултат на това и детето спира да ни се съпротивлява, вижда до какво е довело решението му и става по-отговорно за собственото си поведение.Научава се да се самоконтролира.

За да приложите този подход обсъдете с детето какво е действието, което е неприемливо, какво го е породило и до какво е довело.

Ето и два примера.

Ако детето не си е написало домашното, едно от наказанията, които може да получи е да не гледа телевизия, например. В дългосрочен план, това няма да му помогне да осъзнае, че като отива неподготвено на училище, може да получи слаби оценки и да натрупа много дефицити в знанията си.

Ако обаче му помогнем да види последиците от своите действия, то би звучало така: „Не си написал/а домашното си, което означава, че утре ще идеш неподготвен на училище. Освен това, следобед като се върнеш, трябва да отделиш двойно повече време, за да напишеш и старото, и новото си домашно, за да може да наваксаш, а това ще отнеме от времето ти за игра.“

Ако детето удари братчето или сестричето си, за да му покажете последиците от неговото поведение, може да му кажете: „Разбирам, че се ядоса, защото брат ти дърпаше влакчето и ти развали моста, който беше построил. Сега обаче той е разстроен и стои в другата стая и ти ще продължиш да играеш сам. Когато удряш другите и ги нараняваш, е много вероятно да загубиш приятелството им и те да не искат да играят с теб.“

Важна стъпка от прилагането на този подход е да обсъдим с детето дали има други начини да се реагира в подобна ситуация и как различното действие може да доведе до различен резултат. Това създава върешна мотивация у детето да се промени. Когато вижда, че промяната в поведението го води до позитивни резултати, то я прилага.

Разбира се, на най-малките Вие предложите възможни начини за различна реакция. Примерно, в ситуацията, в която едно 2 годишно дете удря друго, може да кажете: „Другият път, когато се ядосаш на някого и ти се прииска да удариш, сложи плътно  ръцете до тялото, затвори очи и дишай дълбоко. Това ще ти помогне да се справиш с гнева и да намериш начин да продължите да играете заедно.“

Стимулирайте по-големите деца сами да помислят как да отреагират на ситуацията и какво е можело да направят по различен начин, за да не се стига дотук. Детето ще започне да мисли и да търси тези отговори, отчитайки и гледната точка на другите. Чувствата му няма да са негативни и търсещи разплата за наказанието, а ще са насочени позитивно в търсене на решение.  А това е най-ценният момент, в който започва да анализира поведението си и да разбира как да го контролира и промени. Най-хубавото е, че ние вече не сме един срещу друг, а сме партньори на детето в процеса на осъзнаването и ученето за себе си. Тук детето носи отговорност за действията си, а родителят му помага. Това е най-добрият начин да изградим у него устойчива ценността система, която ще му помогне само да взима решения и да прави избор и в ситуации, в които ние не можем да наложим контрол.

Ако започнете от рано да използвате подхода на осъзнаване на последиците, когато детето стане тийнейджър ще е абсолютно наясно, че няма кой да оправя нещата след него. Не някой друг, а сами ще преживеят и изпитат резултата от своето поведението върху гърба си. Най-хубавото е, че ако сте успели да изградите доверени отношения, то и в тийнейджърска възраст ще Ви търси като ценен партньор, като човек на когото може да сподели и от когото може да получи обратна връзка и насока. Ако сте заложили само на наказанията, реакцията ще е криене, лъжи и отдалечаване. Още повече, че е лесно да накажеш малко дете, но не и човек на 15 години.

Изпрати коментар

Подобни публикации