Как се променя методът на Монтесори- погледът на двама учители от Холандия

През месец април в София се проведе международен семинар “ Монтесори образованието в 21век“, организирано от Монтесори България. Срещаме Ви с тримата лектори на събитието  – педагозите д-р Елизабет Матийсен, Д-р Уард ван де Вийвер и Крис Уилемсен в две последователни интервюта.

Д-р Елизабет Матийсен е Магистър по педагогика и невро-психолог. Тя има фирма за психологическа диагностика и е партньор на “VIVID Onderwijs”. От 1963-1969 работи като Монтесори учител с деца от 4 до 12 години. От 1969 до 2006 г. e преподавател и обучител на Монтесори учители в Педагогическия колеж в Лайден. Пише много статии за списание “Dutch Montessori” и развива 2 системи за наблюдение на развитието на децата – една за традиционните училища и една специално за Монтесори училища. Вече около двадесет години е консултант по училищно развитие в Холандия, Белгия, Украйна, Русия и Германия. Участва в разработването на проект в Холандия, наречен „Нов подход към математиката в Монтесори образованието“.

Д-р Вард ван де Вийвер е Магистър по педагогика. Бил е учител и директор. Обучава учители в Педагогическия колеж в Ротердам. Неговата компания „Vivid Onderwijs“ е специализирана в областта на иновациите в училищното образование. Използва и развива доказателствено базирани методологии за развитието на училището през последните двадесет години в Холандия, Белгия, Украйна, Русия и Германия. Интересува се от емпирично доказаните принципи в Монтесори образованието и ги въвежда в обучението: „Монтесори образованието в 21ви век“. Публикува анализи за развитие на училището, правопис, аритметика, и мотивация.

Елизабет, Вард, Вие сте били Монтесори учители през целия си професионален живот. Вард, Вие сте били и директор на училище. През призмата на Вашия собствен опит какво означава да си Монтесори учител?

Елизабет: За мен най-вълнуващото беше да открия, че мога да обучавам децата по много по-индивидуален начин. Аз самата съм учила в традиционно училище, където просто седиш и слушаш учителя. В Монтесори училището аз видях активни деца, било то богати или бедни, деца с възможности или деца с липса на възможности. С тези деца, в смесена във възрастово отношение група, аз открих, че мога да им дам много повече, отколкото биха получили, ако трябва само да седят и слушат, както е в традиционното училище. За мен това беше най-ценно.

Вард: В началото аз бях малко скептик. Апелът на Монтесори е за повече мекота, приятелство, доброжелателство и аз имах съмнения по отношение на резултатите, които Монтесори училищата могат да постигнат. И това беше до момента, в който не открих, че тя е подхождала научно. Това ме мотивира да се ангажирам повече с теорията на метода, опита на Монтесори и дискусиите, които произтичат оттам.

За мен най-ценното в този метод е индивидуализацията на образованието. В Холандия има комисия, коята изготвя план за развитие на образованието до 2032 година и аз съм удовлетворен да видя в него много от елементите на Монтесори метода: фокус върху личността, инициативността, креативността и индивидуалните постижения.

Кои са нагласите, които Ви помогаха да бъдете добри Монтесори учители?

Елизабет: Учителят трябва да е активен. Ако не развивате себе си, ако смятате, че вече знаете всичко, нищо няма да се случи. Най-важната нагласа е да приемете промяната, да се развивате, да мислите критично, а не да останете на едно място.

Вард: В нагласата на идеалния Монтесори учител има уважение към живота като цяло и уважение към хората. Учителят трябва да може да поема отговорност и да е готов да наблюдава. Истинският Монтесори учител извършва научна дейност:  наблюдава, анализира наблюденията си, обобщава ги и взима решение как да еманципира детето.

По време на семинара споменахте, че методът на Монтесори трябва да се променя. Какви важни елементи са се променили към днешна дата?

Елизабет: Новостите в метода на Монтесори трудно си пробиват път. Във всяка страна е различно. Описвайки метода си, Монтесори е осъзнавала, че го прави за бъдещето. Подготвила го е така, че хората да го използват, да търсят аргументи в него. И все пак,  написвайки го, ѝ е било ясно, че има нужда от още информация и развитие на метода. Тогава тя прави още проучвания, пише още книги и го обяснява в повече детайли.

Не всички приемат, че методът трябва да съответства на определено време или определена култура. Затова и много хора се придържат към това, което е било. В същото време има хора, които разбират и прилагат новостите в работата си. По време на семинара Вард разказа много за развитието на стратегиите за работа с материалите. Променя се и начинът, по който даваме обратна връзка, както и начинът, по който провеждаме наблюдения- те вече имат конкретна цел. Това са все нови неща и те помагат да постигнем по-добро качество на обучението.

Но това не се случва навсякъде и с всеки Монтесори учител. Видяхме го и тук – има хора, които казват „Нека си остане, както си е!“ и други, които искат да правят повече проучвания и да развиват метода.

Вард: Най-големият проблем с Монтесори обучението е, че заради написаното, теорията малко се е кристализирала, втвърдила. Оживяването, развитието от научна гледна точка едва сега започва. Преди цялото ни знание е идвало от книгите на Монтесори.  Сега обаче, както и Елс каза, има много нови неща, които науката ни предоставя и това може да е много важно за освежаването на концепцията на Монтесори. Важният въпрос е как да осъвременим концепцията с тези нови открития, без да загубим хората. Има хора, които Елизабет нарича Монтесорозаври (по аналогия с динозаврите) – това са Монтесори учители с мислене от преди 60-70 години. Това не е красива перспектива. Младите хора не вярват в тези идеи. Как може да мобилизираме младите хора с нови идеи, с ново вдъхновение, базирайки се на концепцията за свободата и отговорността. Това е въпросът, който трябва да решим – как да развием метода на Монтесори, без да изгубим вдъхновението на хората.

Кое е най-голямото Ви предизвикателство като Монтесори учители и как се справихте с него?

Елизабет: Ще Ви разкажа за преживяванията си в Лвов, Украйна. Поканиха ме в център за деца с ментални и физически увреждания. Домакините ме попитаха: „Може ли да ни помогнете да въведем метода на Монтесори тук, защото сме чували, че тя е била способна да научи дори децата с увреждания да четат и  пишат.“ Това беше още с влизането ми там. Трябваше да ги разочаровам, защото не всяко дете е способно да прави това, но ние можем да открием какво може да прави и да го развием. Затова фокусът на обучението, което проведох там беше как да откриват вътрешните способности на децата. Ако детето не  може да говори, но може да чува, значи там има процес на развитие. За мен беше много полезно да проследя работата на децата с материалите – видях реакции, които не бях виждала никога до онзи момент и това беше прекрасно.

Вард: За мен най-голямото предизвикателство в Монтесори обучението е включеността. В късните си трудове тя самата говори за мира – мира по целия свят. Има разлики на ниво култура, език, педагогически стилове, но  Монтесори методът ни дава възможност да мислим и обучаваме независимо от тях, да интегрираме.  Ромите, слепите хора, глухите хора трябва да са интегрирани. Те са в нашата общност. Част са от човечеството. Това е човечеството. Нямаме друго. Затова не бива да изключваме никого по причина на религия, пол или каквото и да било. Ние сме човешки същества и трябва да сме отговорни един към друг. Това е включеността.

Това не винаги е лесно.

Елизабет: Да, и в някои страни има повече трудности, отколкото в други. Но ето и въпросът с бежанците. Ние в Холандия се стремим да дадем образование на децата на бежанците, не само Монтесори образование. Това е въпрос на приоритет – започваме с образование и така им даваме шанс да се развият.

Крис: По време на пътуванията си, съм забелязал, че хората смятат, че могат да изискват  Монтесори образование. И едно от най-големите предизвикателства е как да работим заедно на политическо ниво. Аз винаги казвам, че дори малко от Монтесори метода е повече от нищо. Затова не съдим хората по това какво обучение са получили, за опита или произхода им, дали имат лиценз да преподават или не, дали са родители или учители. Ако работим заедно на политическо ниво, ако споделяме знания, информация и опит, то ще изведем нещата на по-високо ниво и накрая ще успеем да постигнем най-доброто за децата. Всичко това е за общата цел, която имаме – да направим образованието по-добро за нашите деца.

По време на семинара дадохте примери с много изкуствени правила, които ограничават децата, но нямат полза за тяхното развитие. Кои обаче са естествените и важни правила и как те се въвеждат в Монтесори средата?

Елизабет: Може да прилагате различни правила и да бъдете много гъвкави, когато се уговаряте с децата. Основното правило за Монтесори е правилото за уважение и отговорност. Аз уча децата да не нараняват другите, да бъдат отговорни за материалите, с които избират да работят и т.н. Ако това е основното правило, то може да направите различна уговорка с детето, като имате предвид възрастта му и ситуацията, в която сте. Споразуменията може да се развият, но и да се премахнат, ако вече не са полезни. Ако спазвате правилото на уважението и отговорността, може да постигнете мир и спокойствие в класната стая, в семейството или в по-голямото общество. И тогава ще сте свободни. Ще може да се движите, да мислите, да действате, да създавате и да обсъждате. Ако няма уважение, Ви остава едно единствено правило – правилото на полковника: „Затвори си устата!“, а това винаги води до съпротива, гняв, насилие.

Толкова е очевидно, а продължаваме да постъпваме така.

Елизабет: Аз наистина не зная, защо има учители, които смятат, че трябва да действат точно така, като полковници. Затова ще кажа: променете институциите, в които се обучават учителите.  Да приемаш някого не е само въпрос на политическо ниво, нито пък ще го реши името на Монтесори – това е нагласа, отношение. И ако не започнете още от обучението на учителите, няма да постигнете нищо. Каквото заложите там сега, ще виждате проявленията му през следващите 50 години. Това е ключът към бъдещето – повече обучение за Вашите учители.

Елизабет, Вие сте невропсихолог. Може ли да обясните от научна гледна точка, защо работата с ръцете е най-важна за развитието на интелекта?

Доказателството е в мозъка – там има 3 специални зони, които се развиват първи: визуалният кортекс, езикът и двигателните умения. За да се развие мозъкът, трябва да правите определени упражнения, които съответстват на тези зони. Детето трябва да е активно и то със стимули, подадени от вън през ушите, очите, ръцете. Дейността помага да се изграждат неврони, които  правят връзки между клетките  и така се създава мозъчната мрежа. Ако детето не е активно, ако не прави нищо, тази мрежа ще е слаба. Колкото повече работи  детето с ръцете си, толкова по-здрава мозъчна мрежа изгражда.

В Монтесори средата, детето работи индивидуално с материала, а учителят идва и се намесва, когато реши, че има необходимост от това. Как това е свързано с необходимостта за развитие на речта?

Елизабет: Може да научите децата да изговарят на глас, това което правят в момента. Това е нещо много естествено. За децата неестественото е да не казват нищо. Когато искам да стимулирам дете, което не го прави, аз отивам при него и му казвам: „Разкажи ми какво виждам!“.

Развитието на езика е от огромно значение. Затова и по време на презентацията на материала, ако правя такава, аз се старая да вербализирам много повече, отколкото един по-старомоден учител прави. И това е свързано с призив на самата Монтесори: „Нека думите Ви са премерени!“. Трябва да внимаваме какво говорим и да казваме истината, но не като морална категория, а като научна категория. Например, когато работя с различните по дължина летви е правилно да се каже къси и дълги, а не малки и големи. Монтесори много е държала учителите да са прецизни с думите и да не допускат такива грешки. В резултат се стига до тишината в Монтесори класните стаи, но не това е имала предвид тя.

Вард: След книгите на Монтесори излизат откритията на Виготски. Те взаимно познават работата си. Виготски открива връзката между мисленето и езика, т.е. че езикът е същото като мисленето. Това психологическо прозрение не го е имало по времето, когато тя е писала книгите си. И точно затова на тази връзка се е гледало с известно неразбиране. В класическите Монтесори училища има тишина, но в модерните Монтесори училища се говори непрекъснато, през целия ден, и това е прекрасно.

Вард, Вие сте писали статия относно мотивацията. Какви са откритията Ви?

Вард: Децата са мотивирани. Те естествено се стремят към постижения, към развитие. В класическия Монтесори подход това се нарича воля. Сега обаче това е остаряла концепция. Днес говорим за вътрешна мотивация: „Аз искам да науча това!“ Това е моят вътрешен подтик, моят вътрешен глас: „Давай, направи го!“

Елизабет: И точно в този момент настъпва т.нар. вглъбяване, потапяне в дейността (от англ. flow).

Вард: Това е откритие на канадския учен от унгарски произход Михали Чиксентмихали (Mihaly Csikszentmihalyi). Когато децата са в състояние на вглъбяване, те забравят времето, къде се намират, не усещат дори глад,  вниманието им е изцяло погълнато от това, което правят.

Елизабет: Работят с едно, добавят друго, откриват нови и нови неща, правят нови асоциации. Ако го няма този вътрешен подтик, обаче нищо не се получава. Да, има го и личностният момент, но това определено е характеристика, която може да се развие.

Вард: Когато децата са оттегчени, това е симптом за намалена мотивация. Проблемът на учителя е как да я активира. Как да мотивирам детето така, че то да се мотивира само. Може да потърсите в тяхната среда – има ли там предизвикателства, които може да използвате. Ако намерите такова, предоставете им го. Ако излизането навън е предизвикателство – направете го! Затова и съвременният проблем е как да постигнем това състояние на вглъбяване с децата.

Много родители избират метода на Монтесори за обучение у дома. Какви насоки ще им дадете?

Елизабет: Най-важното е да се опитат да постигнат поведение съответващо на ценностите на Монтесори метода. Извън това, моето мнение е, че като родители няма как да направим децата си щастливи, ако ги обучаваме у дома. За мен е важно децата да са в група и да придобият опита си там. Родителите може да мислят за своя стил на родителстване, дори могат да научат децата да четат и пишат, ако имат необходимата компетентност, но от социална гледна точка децата трябва да са в детската градина и да общуват с други деца и възрастни.

Вард: Домашното обучение е неадекватно за повечето деца. В Холандия то съществува само за деца с тежки увреждания. Хората сме социални същества и като такива ние се учим едни от други – било във футболния клуб, училището или на друго място. Училището е социално място.

Снимките към публикацията са от международния семинар „Монтесори образование в 21 век“ и са любезно предоставени от Монтесори България.