Когато детето казва: „Не мога!“ – подходът на седем майки

Когато детето казва: „Не мога!“ – подходът на седем майки

Сигурно като родители поне веднъж сте виждали детето си да изпадне в безпомощност, отказвайки да направи нещо, което e във възможностите му. Устата повтаря: „Не мога“ , тялото трепери, а умът изпробва различни стратегии за бягство. Другото е не по-малко страшно: „Не искам, за да не сгреша!“ – този страх от грешка, който очевидно покълва и при най-малките. Отказът не е свързан с трудността на задачата, а с нагласа, която ги спира да опитват, която подхранва страхове, която ги кара да стоят встрани. И аз съм се сблъсквала с това и да си призная нямам готов отговор за следващата ситуация. Последно пред очите ми стои детето ми, качено на ски, ревейки колко е трудно и иска да се връща в хотела. Преди да дойдем в ски курорта, той говореше с вълнение за ските всеки ден. Вечер не си лягаше, без да си надене каската и ски обувките. А сега стои в началото на пистата след като е направил едва 3 крачки и реве: „Трудно ми е! Не искам! Не мога!“. И сега какво? Прегърнахме го, утешихме го. Припомнихме му как самият той е искал. И се предадохме – казахме, ако не искаш, ако не ти харесва, това не е задължително. Разкачихме ските и потъхме в тъжната ситуация. Той се поуспокои и седна на снега. Тогава ми хрумна да му предложа поне да го повозим до близкото оръдие за сняг. И после до следващото и така до края на деня с лекота и без тежки чувства се научи да се изкачва, да се спуска и да спира. Когато се прибрахме в стаята и разглеждах снимките от деня, се оказа, че без да искам съм снимала точно момента на големия плач и викове: „Не мога!“ и „Трудно ми е!“. Пуснах му го. А после му показах снимките с правилната стойка и как се спуска с увереност. Не можах да се въздържа и му казах: „Ако се бяхме предали на плача, нямаше да постигнеш всичко това! Гордея се с теб, че опита!“ Той не каза нищо, но на следващия ден, когато му беше трудно опитваше и се гордееше със себе си, че успява.

Няма рецепти.Важно е да има силна подкрепа с много любов и търпение. В някои случаи помага разделянето на голямата и плашеща задача на по-малки и лесно постижими стъпки. Друг път е сработвало спирането за известно време и любящата настоятелност да опита отново, когато емоцията е поотстъпила. Показвала съм и аз самата как греша или колко време ми е отнело да науча нещо.

Тази статия е за нас като родители и за децата ни, за да ги подкрепим по пътя на порастването. Тук не са събрани мъдрости от учебници по психология или педагогика, а опитът от всекидневните търсения на родители.

Как подхождаме, когато детето ни казва: „Не мога!“ или се страхува да опита, за да не сгреши? Представяме Ви отговорите на седем майки – откровени, неподправени, истински.

Доц. Д-р Йонка Първанова, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“. Майка на две коренно различни момчета, всяко със собствено мнение и готовност да ѝ даде съвети как точно да изпълнява родителските си задължения. „Педагогическото образование помага донякъде, но не напълно, а в определени случаи – даже пречи.“, споделя тя. Учи се ежедневно как да се справя с предизвикателствата в отглеждането и възпитанието на децата. Родителско мото: „Който може – да дойде да го свърши по-добре!“

Старите хора казват, че обущарят ходи със скъсани обувки. Сигурна съм,  че това е вярно. Мога да убедя всеки малолетен хулиган или непълнолетен престъпник да опитва отново и отново, докато постигне резултат. Обаче, не мога да си дам съвет как да убедя собствените си деца да не се отказват, когато се сблъскат с трудност. Единствената рецепта, която знам със сигурност, че е вярна е, че няма рецепта. Не и такава, която да е универсална, да работи при всички деца и да дава резултат в поне 50% от случаите.

Няколко седмици след раждането на второто дете вече знаех, че цялото ми майчинско самочувствие е абсолютно неоснователно и тук нищо от това, което „работеше“ при големия, няма да ми помогне при малкия. С израстването, това мое тъжно предположение се потвърди и придоби статут на аксиома.

Когато големият син се сблъска с първите трудности в училище, свързани с подготовката за „разказвателните предмети“, провеждането на бурни дебати за смисъла на подготовката на уроците и настойчивият натиск от моя страна тези уроци да се учат и да се разказват, дадоха относително добри резултати. Това ми струваше сериозно количество мъртви нервни клетки, квалификации като „тиранин“ и опити за удар под кръста с вменяване на вина, в които синчето се оказа олимпийски шампион. Но, успях. Забраних думите „Не мога“, обяснявах, убеждавах, апелирах към състезателната злоба, доказвах непрекъснато тезата си. Говорех, че няма нищо страшно, че провалът е част от израстването и ученето. Мисля, че това помогна. Поне се надявам.

Обаче! С малкия син, който вече е на почти същата възраст, нещата стоят като в оня виц за чукчата, който обяснявал на своите съселяни как изглежда крокодилът: „Лос виждали ли сте? Е– няма нищо общо!“. Вече във втори клас, не мога да преборя отказа му да упражнява писането. Не защото трябва да пише красиво, а защото дори и той самият не може да разчете какво е написал. Същото е и с четенето. Детето осъзнава, че явно се справя не така добре, както останалите и някак си бойкотира процеса. Репликата е: „Аз си знам“, а натискът за упражнение не води до битки и спорове, а до…сълзи. Очите се уголемяват и напълват, а изражението на лицето е като на бито кученце. В началото се чувствах като насилник, който причинява доживотна травма. В последствие установих, че детето си плаче „по принцип“, защото някой го кара да прави нещо, което то не иска. Сега вече не обръщам внимание на сълзите, което, естествено, довежда до нови висоти в етикирането на родителя: „лоша майка“, „мъчител“, „защо се държиш така?“ и други, които няма да напиша, защото ме е срам. Стана ми ясно, че без натиск няма да стане, но се опитвам да го съчетавам с „вкарване в контекст“. В някои случаи свързваме писането със забавни неща – гатанки, енциклопедии или измислени от мен истории. В други – контекстът представлява класическа родителска заплаха от типа: „Ако не го направиш – няма да……(според желаното в момента нещо).“ И задължително не спестявам – нито критиката, нито поощрението. Естествено, обясненията, че няма нищо страшно са задължителни. Както и насочването към чувството за удовлетвореност след добре свършената работа.

Старите хората са казали също, че страх лозе пази. Децата не правят изключение. Стратегии за справяне – според детето, ситуацията и, най-вече…..никакво отказване.

Ваня Бояджиева, ПР експерт и автор на „Приказки от кестеновата гора“, в които с много проникновение описва ситуации от ежедневието с децата си. Майка на момиче на 10 и момче на 5 години.

Самата аз си спомням деликатни ситуации от детството, когато се чувствах неуверена и изплашена. Познавам чувството. Затова избягвам реплики, които могат още повече да обезкуражат децата и не си позволявам да използвам клишета като: „Няма не мога!“.  Звучат ми неуважително. Опитвам се да разбера кое притеснява децата – някакъв реален страх, който можем да обсъдим или нещо друго. Сещам се за опитите на сина ми да кара колело без помощни колела. Положи усилия, но нещо му пречеше да се отпусне и каза: „Не мога!“, напълно изплашен и тъжен. Старая се да им помогна да изразят това, което ги плаши. Искам да знаят, че няма нищо лошо в това, че се страхуват. Но и заедно с това няма нищо лошо в това да сбъркаш и да опиташ отново. Защото заедно с деликатните ситуации от детството , си спомням и мигове, в които съм „надскочила“ себе си и страховете си. Справила съм се. И чувството е велико.

Страхува се, че ще падне, когато е без помощни колела. Не иска да пада. Не обича да пада. Поговорихме и решихме, че можем да изчакаме да стане на 6 години, когато ще стига свободно с краката си до долу и ще пробва отново без помощните колела. Дотогава има още много малко време. Но точно, колкото му трябва, за да е готов.

Затова полагам усилия да разбера страховете им. Да не ги обезкуражавам. Да ги уважа, ако не е точният момент. Да ги подкрепя, ако им трябва съвсем леко побутване. Да ги похваля, когато видя в очите им, че чувството е велико.

И на мен ми се случва да кажа „не мога“, но вече само, когато не искам.

Анна-Мария Йоцова, основател на детска градина и училище по метода на Мария Монтесори „Откривател“. Майка на две момчета на 7 и 6 години.

Децата е ценно още в ранна детска възраст да развият увереност и доверие в средата и да знаят, че това е добро място за тях. Така детето развива базово доверие към околния свят. Важно е детето да изгради позитивен образ за себе си – “Аз мога.” Това им дава чувство за постижение. Трябва да се започне още от най-ранна възраст.  Положителното самочувствие е най-доброто начало, което може да даде възрастния на детето. Ако има изградено такова базово доверие към средата и себе си, детето не се страхува, че не може да се справи.

Детето се изгражда и възрастният трябва да има разбирането да подпомогне този процес и да подготви детето предварително, преди да очакваме от него “да може”.

Но децата имат нужда и от време в комуникацията. Изчакваме да видим, че детето разбира инструкцията. Може да се потърси очен контакт, за да се уверим, че детето разбира какво очакваме от него. И да сме последователни и правим това винаги. Децата обичат да имат инструкция. Никога да не ги лъжем, да ги уважаваме и да им казваме истината.

Трябва да даваме на детето информация какво е подходящо. Дайте правилата и ако детето пречи на другите – прекъснете, влезте в ситуацията и напомнете правилата преди да започне хаос. Ако спрете неподходяща игра, те ще ви обожават, защото започват много бързо да разбират, че този човек иска да им помогне и те могат да му се доверят.

Какво можете да направите, за да зададете ограниченията:

  • обмислете ситуацията и задайте границите – например, детето се е качило на масата – помислете какво искате то да направи вместо това.
  • какво правите, ако то каже „НЕ!“ -> привлечете вниманието на детето и му кажете правилото по много приятен начин – обмислете какво ще кажете (истината), решете, обяснете избора (2 реални избора)
  • не го оставяйте да се измъкне от ситуацията без да направи избор, който сте предложили
  • ако сте много последователни, детето ще знае, че този човек не лъже.

Планирайте това, което ще промените и се ангажирайте. Ако ще го направите, го обсъдете с партньора си, подгответе се и после го направете.

Калбие Ходжева, коуч, основател на „Супер мама“, майка на дъщеря.

В зависимост от възрастта можем да измислим приказка, в която се разказва, че действието е по-силно от страха или лична история как ни е било страх да направим нещо, но след няколко опита се е получило. Или нещо конкретно, което детето не е можело, а после се е научило да прави. В някои ситуации би било полезно да го подкрепим с въпроси като: Какво искаш? Как би могъл да го направиш?  Кои са някои от най-забавните или най-лесните начини? По какво ще познаеш, че се справяш? Какво научи дотук? Представи си как ще се чувстваш, когато го направиш? Колко ще си доволен от себе си? Какво ще ти помогне да се почувстваш по-уверен? Представи си, че вече можеш…., какво правиш по-различно? Какво си казваш,когато го правиш успешно?

Росица Болгурова, докторант по културна антропология при СУ „Св. Климент Охридски“. Майка на момче на 6 години и момиче на 4 години.

Имах един разговор със сина ми преди време, в който не си спомням той за какво се притесняваше, че няма да може, и аз му казах: „А ти знаеш ли колко по-трудни неща вече си научавал? Например ходене и говорене.“ Той, разбира се, ми каза, че това е много лесно, всеки го може и аз му разказах, а и напомних, колко време и усилия е отнело на сестра му, а и на него самия. И това много го впечатли, че нещо, което му е супер лесно, преди е било невъзможно. И че нещата отнемат време и се случват постепенно – поне за сестра си той има ясен спомен колко дълго не е можела да прави тези неща и през какви етапи е преминала. Давам му и примери с мен самата- какво ми е трудно, какви усилия полагам, как се чувствам, когато не се получава. Например, как все още се уча да паркирам, но това не ме отказва да карам кола и т.н.

Петя Дочева, ПР експерт и йога инструктор, майка на момиче на 4 години и момче на 10 месеца

Какво правя, когато чуя от детето „Не мога“? Когато се замислих над този въпрос, с радост осъзнах, че аз рядко чувам такъв отговор. Дъщеря ми е почти на 4 години и се втурва с жив интерес да пробва, пипа, експериментира и прави всичко, което възрастните правят. Изключително рядко ми е казвала: „Не мога“, но то винаги е било последвано от: „…но дай все пак да опитам, а ако не се справя, ще ми помогнеш!“. Или пък: „Не мога. Ама май мога, но ще ми бъде трудно.“ След което отново се опитва. Например спомням си последния път, в който ми каза, че ще ѝ е трудно да си обели яйцето, защото черупката много се рони. Аз ѝ казах да опита, защото ако успее, това ще е най-вкусното яйце, което е яла. Ако не успее, винаги може да ме помоли за помощ. И да, това беше най-вкусното яйце, което е яла.

Молбата за помощ е нещо, на което я научиха в детската градина. В нея преподават по метода на Монтесори и там тя научи много неща, но молбата за помощ е нещо, което ценя изключително много и дори аз самата искам да науча! Нормално е да не можем да правим някои неща. Например, ако сме високи един метър, не можем да се протегнем и да докоснем лампата, нали? Но тук идват двете ключови неща – да те оставят сам да измислиш начин, за да докоснеш лампата (вземаш стълба, правиш акробатична пирамида с другарчета и т.н.) – и след това, ако все пак не можеш, да знаеш къде да си намериш помощ и как да я набавиш – „Моля, може ли да ми помогнеш с…“ Това, че дъщеря ми знае, че винаги може да поиска помощ, всъщност я кара рядко да я търси, защото е усетила сладостта от това да се справя сама.

А какво правя аз като родител вкъщи? Още от бебе, когато виждам, че се стреми към нещо, аз не ѝ поднасям решението на тепсия. Стоя, наблюдавам и чакам да се справи сама. Чакала съм я сама да отключи вратата, въпреки че нося пазарски чанти и бързам да вляза. Чакала съм я сама да се облича, храни, подрежда играчки, въпреки че е било по-лесно да го направя вместо нея. Чакам да подреди съдовете, въпреки че може да ги счупи. И всеки успех посрещах с бурни овации – хвалех я пред всички роднини за всяко постижение, окачвах на стените първите ѝ рисунки и думи.

Но ако трябва да върна лентата още по-назад, преди да се роди – още оттогава си я представях като самостоятелен и упорит човек. Такава нагласа изградих и в себе си за нея. А гласът на майката е вътрешен глас за детето по време на неговото израстване. Тя толкова пъти е чувала: „Можеш, давай, ще успееш!“, че това повтаря и на другите деца. Окуражава ги да опитат. Каквото е чувала, това говори.

У нея семенцето на отношението „Аз мога“ е посято много рано. Радвам се, че до момента не е срещала човек, който да я опровергае и да ѝ натрапи думите: „Не можеш.“ Надявам се и да не срещне.

Eлена Селюк Иванова, начален учител в Анго-Американското училище. Майка на две момчета на 9 и 6 години.

Зад нежеланието на детето да поеме риск често стои страхът от осъждане. Притеснява се, че родители, учители, приятели и други в неговото обкръжение ще оценят неговото представяне като недостатъчно добро. Предпочита да не започва даденото нещо, отколкото да започне и да не успее.

За да помогнат на детето смело да опитва нови неща, родители и учители могат да създадат атмосфера вкъщи и в училище, в която правене на грешки е представено като нещо много позитивно. Вместо „грешка“, можете да използвате думата „опит“ и да му казвате, че с всеки опит научава повече. Като пример можете да му разкажете за известни изобретатели, които са правили много опити преди да стигнат до велики открития. Също давайте и лични примери. Постепено детето ще започне да интегрира новото си разбиране за ‘грешки’ и с времето ще забележите промяна в неговата нагласа. За да се случи това, важно е да сте постоянни във Вашето послание към детето. Казвайте му често: „Какъв прекрасен опит!“

Преди да можем да помогнем на детето си, обаче, е важно да анализираме собствените си вярвания и нагласи. Ако Вие осъзнато или не, вярвате, че грешките са нещо лошо, така ще мисли и Вашето дете. Децата отразяват нас. Спрете ли да съдите себе си, постепено, детето Ви ще попие новата Ви нагласа и ще стане по-уверено.

Продукти

1 Коментар

  • Публикувано 13.03.2018

    Dafinka Partalska

    Добра идея за споделяне на опит!

Изпрати коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Подобни публикации