На гости на Валдорфска детска градина „Златно зрънце“

В далечната 1919 година Рудолф Щайнер, основновател на антропософията, създава ново училище за децата на работниците на цигарената фабрика „Валдорф-Астория“ в град Щутгард. През 2016 година в квартал „Лозенец“, пристъпвам прага на Валдорфска детска градина „Златно зрънце“. Тя е една от 3500 детски градини и училища в целия свят, които работят по методиката на Рудолф Щайнер. Влизам в къща с двор. В този момент децата се обличат с дъждобрани и гумени ботуши. Излизат, за да играят навън. Посреща ме госпожа Анриета Далова, директор на детската градина. Въвежда ме в стая, която ухае на дърво, с ниски пейки и малки столчета. На пода от кубчета се издига постройка- „Китайската стена“, както разбирам по-късно. В панери има камъчета, раковини, миди, валдорфски кукли. Ухае и на хляб – днес децата са месили малки питки, които са част от менюто им. Разговорът започва спонтанно. Говорим за съвремието и какво се е изгубило в него.

Кои са основните принципи на Валдорфската школа.

Валдорф е една дълбоко земна система. Единственото, на което се опира, и това е един от нейните принципи, да се базира във възпитанието на децата на познанието за човешкия път на развитие. По един начин общуваш с дете на две години, по друг- с дете на 7 или 14 години. Детето на 14 години стои срещу теб с целия си събуден интелект,  критично към света и ти вече си задължен да го чуеш.

Другият принцип е да се отнасяш с уважение към детето, така както се отнасяш с уважение и към друг възрастен човек, животно и т.н. Т.е. това е една исконна религиозност, с която детето идва. Тя е необходимата му храна, без нея то не може да израства. Това е в дисонанс със съвремието, което смята, че едно дете трябва да разбере, че дадено нещо не е хубаво. Т.е. изгражда една критичност у детето. Нека така да Ви го обясня. Човек се храни с лошото или с доброто?

Според мен и с двете.

Добре, ние възрастните – да, но все пак, коя е по-добрата храна? Доброто! Ние сме отговорни за това да нахраним детето с добрата храна, с любов. Само така то ще се нахрани истински, ще се почувства по-добре, ще има по-стабилни основи, отколкото да развиваме или да го захранваме с критичност, която сама по себе си е една пасивност. Човек тръгва със симпатия да променя едно нещо, не  толкова от критичност. Ако критикуваш, това е пасивно. Но, ако ти казваш: „Това е така, но аз мога да го направя еди-как си“, и заедно го направим по-добре, това е свързано повече с приемането, а не толкова с критичността и отричането.

Може ли да изясните какво имате предвид под“религиозност“?

Religio означава „свързвам се“. Т.е. да се свържеш с тази уникалност на всеки един, божественост, ако щете. За мен е нормално да използвам тази дума, независимо  до каква степен е моята вяра и с какво тя е обвързана. Не случайно тази педагогика я има навсякъде: Африка, Китай, Америка, Израел, Турция. Тя не е буквално обвързана с верска принадлежност, а по-скоро с тази исконна вяра, религия, която всеки един от нас носи, независимо как я обличаме по-нататък. Другото би било нарушаване на чисто човешката свобода, ако ти наслагваш у детето други разбирания. Това е висшата форма на свобода в мисленето и в идеите.

Коледна пиеса

Валдорфската педагогика скоро ще навърши сто години. Какво се е променило във времето, предвид развитието на науката?

Не знам кои са новите елементи. Действително светът върви. Ако ние казваме, че тази педагогика върви с човешкото развитие, то означава че тя няма как да остарее. Всъщност, тя изхожда от това какво е детето днес и от качествата, които то притежава. Не се опитваме да върнем децата назад или да направим от тях това, което е нашата вътрешна визия. Ето това е основната разлика, според мен, с другите традиционните системи, които имат определена представа какво децата трябва да развият като умения и компетентности и съответно им наслагват този рамков модел. Тук не е така. Да, аз знам, че повечето деца е добре да могат дадено нещо и следя как конкретното дете го прави, но не мога да поискам от него да си „смени цвета на очите“. То е това, което е, със своя индивидуален темп. Някой би ли се ангажирал с това да каже, че едно дете, което днес е на 5 години и трудно си завръзва връзките, на 50 вече няма да е открил някакъв  закон за ДНК спиралата, например. Аз не бих се ангажирала с такова нещо. По-скоро това, с което се ангажирам е да подпомогнем детето да се чувства нормално и пълноценно. Ако нещо го затруднява, да намеря онзи начин, по който то да продължи нататък със своя си темп, по своя си път.

Да разбирам, че е важно да се види детето в конкретна ситуация и да се работи с него, така че да се справи. Правилно ли Ви разбирам?

Да, горе-долу е така, но и не се фиксираме само в тази конкретна ситуация. Ето, например, аз виждам, че един портокал е малко зелен. Аз мога да работя над него и да го огрявам с лампа, но той няма да получи своята естествена сладост. Така е и с детето. Да, ти може да го подпомогнеш, но не и амбициозно да се фиксираш върху конкретно нещо, а да му дадеш това, което то е готово да поеме. Може би това е вярното. Ние вървим с детето.

И пак към въпроса Ви за промените – в което и време да живеем, ние се раждаме след 9 месеца, приблизително прохождаме около първата си година и проговаряме около година и половина –две. Има исконни неща, които са валидни за целия човешки път. Това значава, че дейностите в градината  са насочени предимно към това детето да изгради пълноценно физическите си органи и тяло, което основно се случва до навършването на 7 години и ние подпомагаме точно този процес. И разбира се заземяването. Как човек се заземява?

Мога да кажа за себе си – общуването с природата.

Чудесно. Тази природа обаче как се движи? На цикли. Има ритъм. Точно това трябва да направи детето – да се научи да следва – не като интелект, а като  своя природна същност, като цяло същество, със своите мисли, чувства и воля – да следва ритъма на земята, ритъма на природата, на деня и нощта. Това означава детето да стане земен гражданин, чрез тези навици – ставам, обличам се, сресвам си косата, измивам се, сервирам, работя, строя, измивам си ръцете, почивам, играя. Ето това е, на което трябва да се научи.

Куклен театър

Във Валдорфската педагогика  цикличността е свързана най-вече с земеделска дейност – засяването, порастването и прибирането на реколтата, но сега за градските деца ритъмът е много различен. Как се отразява това?

Опитваме се да им осигурим тази връзка със земята. Те могат да копаят, ринат, каквото искат. Те имат реален контакт със земята.

А градският, съвременният ритъм?

Ами те си живеят с него. Няма как да го изолираме. Целта ни е да не ги оставим в средата на този техно ритъм, с който човек се превръща в една глава. Но ходеща глава виждали ли сте? Главата нещо трябва да я носи, да има здрави крака. Затова е по-добре да се опитаме да „върнем педагогиката назад“. Детето трябва да има усещане за този ритъм. Наскоро видях едно семейство с две деца. Съвсем ординерно семейство. В един момент едното дете се тръшна: „Няма да стана оттук, докато еди-какво си. Няма! Няма!“ Ето виждате колко нещата не са се случили навреме.Това е откъсване от нормалните неща. Да не говорим, че ако липсва себеусещане – а то е свързано точно с това да ровиш в земята, да се трудиш, да переш, да миеш чинийте, то ти дава себеусещане, то те обогатява – децата губят ориентир и нещата се случват по нездрав начин. Затова в нашата градина са представени всички земни дейности, които те правят човек със своите навици: децата садят в градината ни заедно със своите родителите, месят хляб и го ядат, грижат се за стаята си.. Резултатът е, че  те развиват собствено усещане, усещане за своето тяло, за своите чувства … Всяка дейност има своя смисъл. Казвам го, защото на много места се работи с тесто, но с него се правят бижута. Ние тук благодарим за храната, учим ги на екология и няма как да им показваме превръщането на житото в полубоклук.

Във Валдорф има и друга цикличност и тя е свързана с културата на дадено общество. Вие се развивате тук в България, Европа, после света. Какви са отраженията на това във Вашата детска градина?

Това е което децата живеят и е сериозна задача за възпитателите тук. От тях зависи да подберат необходимите материали, които децата ежедневно да слушат и правят: приказките, които всеки ден разказваме, стиховете, песните, които пеем.

Най-ярък пример е празникът на баба Марта. Изработването на мартениците, започна около 2 седмици преди празника. Казваха стихове и  пяха песни.

От по-общочовешко измерение пример е Великден. Едно дете живее -4 седмици с едно събитие и така то се свързва дълбоко с него. Разказваме една българска приказка за подвига и жертвоготовността на едно зайче , символ на Великден. В сутрешния кръг пеем и говорим за Великден, за едно петле, което станало пъстро с боичките на бабата, която боядисвала яйцата и т.н. Така външния свят влиза вътре в градината.

Празник на светлината

Един важен въпрос е свързан с установяването на правила. Как се случва това при Вас?

Ние като родители и възпитатели сме поставени пред това предизвикателство как да поставим границата, без да се отнасяме с грубост към личността на детето. Това е много тънък лед, по който вървим. Защото ние самите загубихме тези нормални човешки ориентири и устои и затова често пъти, изхождайки единствено от нашия интелект, който смятаме, че добре е преценил нещата, даваме нареждания и искаме те веднага да бъдат чути и изпълнени. Тогава обаче се стига до неуважение към личността детето. Трудността е в това да поставиш своята граница  – граница не означава да казваш „не“, а е моделът, който искаш детето да следва- като се интересуваш от него, какво иска, какво е то, да уважаваш неговата борба. Детето не може да използва техники за борба като възрастните– примерно да извади пушка и да извова своите права. Неговият начин е да се инати, да тропа с краче, да се тръшка. То няма други средства. От нас зависи да намерим тази трудна точка, която можем с цялата си любов и уважение да кажем как нещо ще стане или как ще го направим. Да, ти искаш в момента да излезеш с новите сандали, но навън вали дъжд, сега ще си обуем гумените ботуши. Така ще направим. Ето аз ще си обуя моите ботуши за дъжд, а ти-  твоите. Сандалите ще ги сложим тук. Виж колко е хубаво. Тати ще ги види вечерта, ще им се зарадва и сигурно утре като изгрее слънцето, ще ги обуем. Толкоз. Даже и с по-малко думи може да се каже.

Другият ни проблем е, че ние като изградени личности се опираме преди всичко на вербалното си общуване, като че то е с най-голяма тежест. Но за детето това не е така и няма как да бъде. То е едно същество, за което, колкото и будно да се ражда, колкото и да е възприемчиво, е много трудно да се ориентира в целия този наш интелектуален лабиринт, във всички наши приказки и обяснения от типа на: „След един час метереолозите са казали, че дъждът ще спре. А като спре дъждът, ще се изцеди в земята и тогава може би ние ще можем да обуем тези нови сандали, които в момента са тема на нашия конфликт.“ Тук вече детето се е загубило. То иска с малко думички, но с ясно послание, да му  бъде казано какво е добре да се направи.  И заедно, възрастен и дете, да го правят. И ние тук в градината всичко правим заедно.

Как децата говорят за ежедневието си тук.

Никак, защо трябва да говорят. Какво трябва да ми кажат.

Интересно?!

Няма нужда децата да говорят. Те са в настоящия момент, в настоящето. Те преживяват. Ако виждате, че са добре, това  е достатъчно. Какво да ми кажат, че са „хепи“ ли?

Малко съм изненадана.

Другото ще прилича на психотренинг, на артгрупа за лечение на житейски травми, в която всеки сяда и споделя какво ли не. Няма нужда от това. Ние живеем живота. Ако децата спят следобед  добре, аз знам, че съм си свършила работата.

Да, разбирам, че не се стремите целенасочено към вербализиране на преживяванията на децата?

Как ще се стремя към такова нещо. Примерно като приготвям супа топчета, да го питам дали иска или защо иска? Какво ще ми каже то? Искам супа топчета, защото днешният ми ритъм предполага да ям месо. Знам, че месото е полезно за моята метаболична система. Какво ще ми каже едно 3 годишно дете? Няма нужда да вербализира. Това е най-голямото безумие на днешните родители.

Но може простичко да каже харесва ми да меся тесто.

Защо трябва да ни го казва?

А изразяването на собствените чувства, мисли, състояния не е ли важно? Аз съм тъжен, разочарован, радостен, гладен и т.н. Моето дете е на 3 и може да изрази чувствата и състоянията си.

Това е работа на възрастния. Детето го показва, с цялото си същество, то ти го показва. Детето не може да си разпознава чувствата. Съжалявам, ако ви обърквам.

Не ме обърквате, давате ми Вашия ракурс.

Да, и аз не налагам собствената си гледна точка, колкото и категорично да звучи. Чувствата се събуждат към 7та година. Възрастния ги вижда, защо детето трябва да ти го казва, това е твоята работа. Това е крехкия лед, по който вървим.  И все искаме да е без болка. А болка и трудности ще има. Ние му спестяваме най-естествените болки, а му причиняваме по-сериозни травми. Налагаме по безумен начин, чувстваме се наранени, когато не ни е уважило, а ние сме направили какво ли не, за да е така. Най-естественото е детето да плаче, когато тръгва на градина. И да се справи с тази трудност. На година и половина, не, но на 2 години и половина вече има силата да се справи.

Каква е подготовката на учителите Ви?

Това е най-трудната част. Това е преди всички самовъзпитание и разбира се работа  с антропософията, която е в основата на Валдорфската педагогика. Хората, които работим тук сме минали 3 годишен семинар за Валдорфски учители. Били сме на хоспитация, за да преживеем като деца какво е това, след това започнахме да го прилагаме. И придължаваме да учим. По време на ваканциите участваме в международни семинари и конференции, за да се развиваме.

Като че най-трудно е да съхраниш уважението към другия. Преди няколко дни един чуждестранен педагог, който беше на посещение в училището ни каза: „Ние се интересуваме преди всичко от себе си, но не се интересуваме от другия.“ Мисля, че това е най-сериозното предизвикателство пред съвременния човек и Валдорфския педагог.

А как успявате да го отработите тук във Вашата детска градина?

С много сълзи и с много болка. Раницата ми е пълна с моите лични неуспехи. Понякога ми е трудно вечер, но си казвам, че ако се измъчвам от неуспехите си – това е мазохизъм, по-добре да помисля какво мога да направя утре. Това е волята да направиш нещо по-добро и да поправиш вчерашните си грешки.

Сред целите Ви са децата да са щастливи, да мислят, да имат въображение… Как го постигате?

Виждате, че нямаме много играчки – коли, кукли, паници това е всичко, другото е идея за нещо, изходни материали: кубчета, черупки, вълна и т.н.. От тези материали може да се направи всичко – 365 дни- 365 конструкции. Едно и също нещо може да има много и различни решения. Всеки си открива своето решение и си го прави по своя начин. Детето само избира с какво и как да играе.

А каква е ролята на учителя?

Учителят е невидим. Ако някой не знае какво да прави с ръцете, можеш да го насочиш, към неща, които може да направи, но толкоз. Но не и да му кажеш как да го направи, нито да го питаш: „Искаш ли?“, защото отговорът ще е: „Не знам какво искам“. Учителят напътства.

Ако има конфликт между децата, както се случи днес, едно дете беше ударило другарчето си, вместо да разрешавам спорове, го взех с мен, за да правим нещо заедно и така му канализирах поведението. Извинявам се, че цитирам Библията, но този, който удря има нужда от помощ. Детето удря, защото не може да се справи и ти се опитваш да му помогнеш. Целта на педагога е да постави всички в една добра среда. Да, към по-голямото дете може да имаш аспирации да поправи случилото се, но при малките, които се дърпат и викат: „Това е мое“ , е ясно, че това им е възрастта. Може да вземете нещото, което е обект на спора или да кажете „Нека да направя така, че пак да сте приятели и пак всичко да е наред!“ и те много бързо намират решение: „Добре, хайде, ти го вземи!“. Зависи от от нас възрастните, и то преди всички невербално. Децата са действие, няма какво да им говориш.

Как развивате езиковите умения на децата?

Защо трябва да ги развивате? Човек говори, когато иска да се свърже с някого. Ако детето има среда, то ще общува. Примерно да си поиска нещо, да попита дали нещо може и т.н. Словото е свързано със социалния живот. Идва естествено от дейността на детето, това което се  случва тук и сега. Освен това децата имат много възможности да се движат, да се трудят. Това е тренировка, необходимата база, за да може детето да говори добре. Тук рядко има деца с логопедични дефицити.

Какво е и какво не е „Златно зрънце“. Какво да очакват родителите?

Ако уважават детството, то биха намерили на това място защитена територия на детството. Ако имат други очаквания, няма да ги намерят тук.