Неизживяната тъга на осиновителите
Силвия и Мартин имат брак от една година. В края на този щастлив период Силвия претърпява тежка хирургична интервенция – направена й е тотална хистеректомия, в резултат на което жената не може да има биологични деца. Един месец по-късно семейството подава своите документи за осиновяване.
Стоянка и Петър пък са семейство от 40 години. Имат биологичен син, който се самоубива по особено жесток начин на 21-годишна възраст. На 40-я ден от смъртта му Стоянка и Петър решават да отидат до Отдел “Закрила на детето” и да подадат документите си за кандидат-осиновители.
На пръв поглед тези две истории нямат нищо общо, но при втори прочит се откриват множество допирателни. И двете семейства са преживяла травма – в единия случай това е загубата на възможността за биологично възпроизводство, а в другия случай травмата е породена от загубата на биологично дете. Освен това и двете семейства много скоро след травматичната ситуация избират да бъдат родители по алтернативен начин. Всъщност, осиновяването е стъпка, която предприемат много хора. В България всяка година над 1 000 семейства биват вписвани в регистъра на хората, които имат право да осиновят дете при условията на пълно осиновяване. Най-често това са:
- двойки с репродуктивен проблем
- единствени кандидат-осиновители, които нямат партньор, но са достигнали репродуктивна зрялост
- реконструирани семейства, които са сформирани на късен етап
- семейства, които са загубили биологично дете
- хора, които са загубили дългогодишния си партньор при смърт
- семейства на висока възраст с биологични деца
Всички тези семейства на даден етап от своя жизнен цикъл са взели решението да осиновят. Обединява ги и още нещо – всички те са преживели някакъв вид травма.
Тип семейство | Вид скърбене |
Двойка с репродуктивен проблем | Загуба на възможност за биологично възпроизводство |
Възрастен с успешна кариера, но без партньор | Загуба на възможност за създаване на пълно семейство (с партньор и деца) |
Реконстуирано семейство | Отминал етап на репродуктивна възможност поради висока възраст |
Семейство, загубило биологично дете | Загуба на близък |
Хора, загубили дългогодишен партньор при смърт | Загуба на близък |
Семейства на висока възраст с биологични деца | Осъзнаване настъпването на края на човешкия живот |
В горната таблица са поместени основни видове травми, които се очаква, че кандидат-осиновителите са преживели в хода на своя живот. Важно е да се направи уточнението, че много често източник на тъга могат да са и комбинация от фактори. Тогава преодоляването на травмата изисква повече време и влагане на по-голямо количество усилия. В противен случай, ако травмата остане неотработена, е възможно осиновяването да изпълнява функцията на заместител, на лечител за осиновителите и тогава рискът от трудна адаптация на детето в семейството е много голям. Когато тъгата не е преживяна, рискът от разпадане на семейството (развод на осиновителите), прекратяване на осиновяването (разсиновяване) и насилие над детето (психическо, физическо и дори сексуално) също е изключително висок.
Сред основните причини за това е разминаването между очакванията на осиновителите и реалността при настъпило осиновяване. По-важното обаче е, че осиновеното дете в тези случаи изпълнява функцията на заместител и когато неговото поведение не удовлетворява очакванията на осиновителите, те биват разочаровани. Не на последно място, наличието на непреодоляна травма не позволява на кандидат-осиновителите да възприемат спецификите на осиновяването в тяхната цялост, в резултат на което най-често не са подготвени за обичайните трудности, които настъпват в процеса на адаптацията на детето към новото му семейство.
Ето защо е важно преди окончателното вземане на решение за осиновяване семействата:
- Да разговарят помежду си и да се убедят, че идеята за осиновяване се споделя и от двамата партньори и никой не прави компромис
- Да потърсят отговор на въпроса “Защо искам да осиновя?”. Ако отговорът е неясен или съдържа клиширани фрази като “За да бъда щастлив”, е по-добре семейството да си даде допълнително време за размисъл
- Да потърсят отговор на въпроса “Готов ли съм след всичко, което ми се случили?”
- Да потърсят отговор на въпроса “Сега ли е най-подходящият момент да осиновя?”
- Да си дадат достатъчно време за преодоляване на травмата
- Да потърсят съдействие от специалист – първоначално за няколко консултации, а при необходимост – да посещават дългосрочна терапия до преодоляване на травмата
В някои случаи осиновяването е наложително да се отложи за по-късен етап, за да може:
- да се съхрани психо-емоционалното състояние на и родителите, и на детето
- да се минимизира рискът от разпад на семейството
- да се избегне рискът от емоционална i/или друг вид злоупотреба с детето
- да се избегне възможността от прекратяване на осиновяването на по-късен етап в случай на настъпило разочарование у осиновителите
Такива именно са и случаите на двете семейства, описани в началото. Силвия и Мартин от скоро са семейство и наложилата се медицинска интервенция е неочаквана за тях. Ето защо партньорите много бързо решават да осиновят – за да съхранят семейството си, за да тушират болката от загубената възможност за биологично възпроизводство, а и за да отговорят на очакванията на социалното си обкръжение. Всичко това води до недостатъчно обмисляне на решението за осиновяване, което е предпоставка за последващи трудности при адаптацията на осиновеното дете в тяхното семейство.
Стоянка и Петър, от своя страна, са хора с богат житейски опит, но неочаквано и по жесток начин губят биологичния си син. Това, заедно с несъзнаваното усещане за приближаващия край техния собствен живот, ги тласка към решението да осиновят само 40 дни след смъртта на наследника им. Тук отново рискът от това осиновеното дете да изпълнява функцията на лечител за тъгата на Стоянка и Петър е много голям.
За тези две семейства и за много други кандидат-осиновители в България е препоръчително на първо място да отложат осиновяването за по-късен етап, докато травмата бъде преодоляна. А по време на това изчакване е добре семействата да разговарят помежду си за мотивите, провокирали ги да желаят да осиновят, както и да потърсят подкрепа от психолог/психотерапевт, който да им съдейства в процеса на преодоляване на травмата.
И не на последно място, реакцията на тъга и скръб е очаквана и естествена. Тя не следва само при физическа загуба на близък човек, а е реакция при загуба на значими за индивида неща каквото със сигурност е желанието за биологично дете. Ето защо е важно скръбта по загубата на способността за биологично възпроизводство da бъде изживяна и преодоляна, за да може осиновеното дете да влезе в семейство с положителен психологически климат и да се отглежда от родители, които имат емоционалния ресурс да осигурят грижа, внимание, любов и сигурност.