Нормално ли е постоянно да се страхувам?

  • Здравейте! Нормално ли е постоянно да се страхувам и да съветвам детето си да се пази, да внимава, да не се влияе от по-агресивни деца, да бъде разумен и внимателен към себе си и другите, да отбягва проблемните деца и опасните ситуации? Ако има проблем да го съобщи на госпожата, ако е в училище, или на мен или баща си, ако сме у дома? В правилната посока ли съм?
 

Госпожа О: Дали е нормално постоянно да се притеснявате? Не е лесно да се отговори на този въпрос. За майките е характерно да се притесняват за децата си. Въпросът е в каква степен и какво следва от това. Притеснението е опит да предвидим какво може да случи или да не се случи в даден момент сега или в бъдеще. Може да е провокирано от реален риск или опасност, но също така може да няма никаква солидна причина зад него. Притеснението от една страна ни помага да преценяваме кога и как да се намесим, какво да разрешим или забраним, за да гарантираме живота и здравето на детето си. От друга страна обаче, ако е взело превес над всичко останало и единствено то ръководи решенията ни, е възможно да е причина да ограничаваме децата си от дейности, които са абсолютно в рамките на нормалното и са важни за тях, а оттам и от правото им да изследват активно света и да учат от грешките си. С други думи, това означава да се опитваме да предпазим детето от всичко и всеки, а това да не се налага. Един такъв краен подход, може да лиши детето от способност само да преценява риска, да се адаптира и функционира нормално в социалната си среда и ще му попречи да изгради умение да решава проблемите си и самостоятелно да взима решение.

Крайните ни притесненията, тип „От всичко ме е страх!“, натоварват и децата ни и им дават твърде противоречив модел на поведение. Когато им предстои нещо ново например, вместо да търсят възможности и ресурси да се справят, е възможно нашето притеснение да усили тяхното собствено притеснение и да те да да не предприемат никакви стъпки. А това само по-себе си може да ги лиши от позитивна промяна, която е важна за техния живот, техните мечти и цели. Ние все едно им даваме разрешение да не променят нищо, валидирайки техния страх, че може да се „случи нещо“.

Ако сме приели за своя мисия да го защитим от всичко, то как ще изградим умения детето да се справя с трудни ситуации, когато не сме до него? По-добре е да насочим вниманието си не към притеснението, а към това да подготвим детето да се справя с проблемите и то взимайки за основа всекидневните ситуации и взаимоотношения. Ако го въоръжим с увереност и с умения само да отсява, да преценява риска и опасностите, ако го въоръжим със стратегии за справяне, ако създадем отношения на доверение, за да се чувства спокойно да сподели с нас, без да види срещу себе си паника, а човек, който ще му помогне да определи проблема и да намери начин да го реши, е много по-ценно, защото вървим по пътя на възпитанието на независима личност.

Един въпрос, който може да Ви помогне е: „Какво най-лошо може да се случи?“ За определени ситуации, това ще дефинира голям риск и съответно ще Ви помогне да предприемете предпазни мерки, но в други ситуации, ще Ви помогне да видите ситуацията като безобидна и ще разберете, че си струва детето Ви да се опита се справи само и да придобие опит, като разбира се, знае, че може да разчита на Вашата подкрепа.

Наблюдавайте и детето си. Свръхпритеснение, което е прераснало в свръхконконтрол не може да остави децата равнодушни. Те реагират. Дали като се съпротивляват или поставят под съмнение решенията Ви, или всячески се стремят да правят нещата сами и „на пук“, както обичаме да казваме възрастните. Или като към всичко подхождат страхливо и Ви питат и за най-елементарните неща, и не искат да пристъпят и крачка напред, без Вашето одобрение. Такъв род поведения ще Ви посочат ясно, че е време да отстъпите и да преосмилите отношението си.

Вие описвате някои стратегии да справяне с проблемите и трудните ситуации: отбягване на опасността, пренебрегване на агресивните деца и търсене на помощ от учителя или от родителя. Това са възможни варианти и може да се добре работещи в много ситуации. Добре е обаче детето да придобива опит и за други възможни решения. Някой път се налага да се изправиш срещу проблема и да потърсиш решение, да обърнеш ситуацията в своя полза, да се отстоиш, да извоюваш пространство да себе си или да потърсиш вариант, който работи и за двете страни от конфликта… Ключовото е да умееш да прецениш кога как да се справиш. Децата също имат своите решения и е добре да им помогнем да стигнат до тях. Да, възрастните имат идея как да се справят в една или друга ситуация, но когато всичко идва от тях, това обезвластява децата и ги лишава от ценен опит. Добре е да им дадем пространство и време да помислят за свои решения.

И един коментар за проблемните и агресивни деца. Факт е, че когато в групата на детето има друго дете с агресивно поведение, естественият инстикт на родителя е да го посъветва да страни от него. Като че ли няма по-нормално нещо от това. Но наистина ли това дете е толкова черно и опасно? В детската градина или в училище децата взаимодействат всеки ден, защото са в една група, имат общи преживявания, общи предизвикателства. Има ситуации на взаимопомощ, конкуренция, съперничество, сътрудничество, конфликти и какво ли още не. Притеснява ме слагането на етикети. Струва ми се по-важно да учим децата си да преценяват конкретното поведение и постъпка и да реагират на него. Ако агресивното дете в даден момент има нужда от помощ, трябва ли да му се откаже? А ако постъпи достойно спрямо Вашето дете, трябва ли да се пренебрегне постъпката му? Или, ако определеното за добро и кротко дете реши да направи нещо опасно, трябва ли да бъде последвано? Тук пак опираме до умението на детето да преценява риска и опасностите, да предвижда последиците, да осмисли кое е добро за него и кое не.

Успех!

Изпрати коментар

Подобни публикации