
„Няма смисъл да опитваш, няма да стане!“ или кога да знаеш не е толкова полезно
Прекрасен слънчев ден. Играехме на двора, криейки се на сянка под лозницата. Много вода се лееше отвсякъде. Цветята на първа линия трепереха, когато обувките 27 номер се запътваха към тях с лейката. Дойде им в повече дори на жегата. Скоро всичко се напълни с вода. Беше в кофата, в лейката, в канчето, в легена, в поне 4 шишета и още куп съдинки със знайни и незнайни имена. Готвихме я, рисувахме с нея, преливахме от съд в съд…Хрумна ни изведнъж да играем на „потъва/непотъва“. Това ни е любима игра. Провокира я изпускането на едно камъче в кофата, което потъна, последвано от една грамадна ябълка, която обаче не потъна. „Я, защо, мамо?“ Това е чудесен момент за започване на експеримент. Пробвахме с малки и големи ябълки, малки и големи камъни, сливи, капачки, листенца от цветята наоколо и каквото още ни хванаха очите. Беше забавно и полезно. Наблюдавахме заедно какво се случва, питахме се дали нещото, което ще пуснем ще потъне или не, стимулирах малкия да си обясни това, което вижда простичко, по детски…
Въпреки всичко, на всяка крачка въпросът защо не потъва ябълката стоеше като най-големият за деня. Малкият се опитваше всячески да я потопи като я натиска с ръка, като я пуска отвисоко, като я захлупи с канче и още куп хитринки, които така и не дадоха достатъчно задоволителен резултат. В един момент му хрумна, че ако напълни кофата догоре с вода, ябълката все пак ще потъне. И тук възрастният в мен не издържа. Хей така, отвътре ми дойде: „Няма смисъл да опитваш! Чу ли? Няма да потъне, дори водата да започне да прелива!“
Ех, че бях умна и опитна, и знаеща. И какво от това? Какво значение имаше моето знание в момента. Осъзнах го докато изричах мъдростта си на възрастен, завършил куп нива на образование. После осъзнах, че детето ми е на 3 години. Едва ли сега ще схване в точните научни параметри закона на Архимед, не че имаше и нужда от това. Много по-важно за него беше да опита сам и сам да види „какво ще се случи, ако…“ Защото на неговата възраст децата така учат.
Като възрастни естествено имаме нагласата да предаваме знания и опит, но истината е, че това не винаги е нужно. Има много ситуации, в които е по-добре да създадем условия детето само да експериментира, да наблюдава, да издига хипотези, да прави изводи и да придобива собствен опит. Ние като възрастни трябва да сме там, за да преценяваме дали ситуацията е подходяща или не за учене чрез преживяване, както и за да контролираме риска и безопасността на детето. Като възрастни можем да подпомогнем експеримента с идеи, да обърнем внимание на конкретни детайли при наблюдението, да дадем думите, изразите, с които детето да опише видяното, за да обогатим речника му… И това ще е в пъти по-ценно от простото споделяне на знание. Така естествено развиваме любопитството на детето, учим го да си задава въпроси и да развива творческото си мислене.
Хубаво е, че децата понякога не слушат. Както направи и моето дете спрямо моите указания. Самоотвержено тичаше с лейката между чешмата и кофата, слабо заинтригуван от моите знания. Водата наистина започна да прелива, а той се усмихна и каза: „Няма да стане така. Но…. ще потъне, ако направя мост!“ Нямах идея как ще потъне ябълката, ако построи мост, но си струваше да подкрепя идеята, защото строенето на мост само по себе си е ново приключение с нови въпроси, казуси, предизвикателства и възможности за учене. А и нали това е му е хубавото на мисленето „извън кутията“ – ако винаги знаем готовите отговори, никога няма да правим нови открития!