Откъде идват парите или първи уроци по предприемачество

Един ден решихме да играем на магазин. Моето 4 годишно момче силно се въодушеви. Разбира се, избра магазинът да е за играчки, а той да е купувачът. Подредихме заедно щанда. Нарязахме пари – тъкмо да упражним и броенето. Част от парите бяха за мен като продавач, а останалата част сложихме в едно портмоне за него. Лицето му беше озарено от щастие. Прегърна портмонето и тихичко, но със силно задоволство каза: „Най-сетне ще си купувам всичко, което искам, без разрешение.“

Беше точно от онези мигове, когато веднага ти се приисква светът да няма никакви ограничения, а ти да си родителят, който може да осъществява всяка едно желание на детето си, за да се радваш на усмивката му винаги, във всеки един момент. Хем ми стана тъжно, че детето ми вече е усетило, че това, което иска не винаги е това, което получава, но усетих и гордост, че по някакъв си негов начин е успявал да се справи с детската си мъка, когато е чувал: „Не сега!“, „Нямаме парички.“, „Това е много скъпо.“, „Вече имаш такава играчка. Да, не е синя, но имаш зелена.“, „Можем да купим една играчка за 15 лева.“ и всевъзможни други опити да отклоним осъществяването на: „Искааааам!“, за да упавляваме разумно семейния бюджет.

И така. Играта започна. Хартийките в портмонето му създаваха усещане за абсолютното богатство и свобода. Настроението беше в най-високата си точка. Младият господин влезе в магазина. Поздравихме се. Предложих му да разгледа играчките на щанда. Попитах го какво търси. В този момент той ме погледна с едни огромни очи и на един дъх изрече: „Искам влак, багер, трактор, камион с ремарке и….“ Ясно беше, че нещата отиваха на към „Всичко!“ и аз като истински търговец бях много щастлива, но и леко обезпокоена от финансовите възможности на моя клиент. Предложих да отделяме една по една желаните играчки и той да плаща, преди да поръча следващата. Плати влака – 5лева. Плати и багера – 8 лева. Плати трактора, камиона с ремарке, но за пристанищния кран и кораба към него, не му достигнаха 15 лева. Първа сянка на неудовлетвореност премина през лицето му. Несметното му богатство се оказа краен брой хартийки и той трябваше или да преосмисли някой от предишните си избори и да върне играчка, за да вземе желаното пристанище и кораб или… В този момент ми хрумна идея. Баща му ще бъде банка. Предложих му двата варианта – връщаш играчка или може да вземеш пари на заем от банката. Тъгата изчезна и гръмък ентусиазъм на подскоци го заведе до банката.

А там, в банката, таткото в ролята на мил и усмихнат банкер, му предложи стол, сокче и ябълка и го попита вежливо от какво има нужда. „От 15 лева, за да си купя пристанище и кораб!“ изчурулика малкият клиент. „Разбира се!„, последва светкавичен отговор, гарниран с лукава усмивка от банкера. Малкият започна да подскача на стола и енергично да похапва ябълка.  „Но – продължи баща му- банката, за да даде паричките, които искаш, поставя няколко условия, които да изпълниш. Първото условие е да изпееш една песен. Второто е да нарисуваш една картина. Третото е да подредиш играчдаките, които са разпилени по пода на стаята ти. И последното четвърто условие е да върнеш парите преди вечеря.“ Речено отсечено. Малкият потвърди готовността си да изпълни условията. Изпя песента със силна мотивация, седна и нарисува една картина, но като пристъпи към последното условие, меракът рязко спадна. Банкерът му каза, че при това положение, може да му даде само 5 лева. Малкият ги взе, но … изведнъж се натъжи, толкова силно се натъжи, че започна да плаче. Мечтата му за пристанище се отдалечаваше, въпреки че той реално го имаше. Толкова силно беше влязал в играта.

С татко му се изгледахме. Дали не искахме твърде много от него?! Дали не прекалихме във възстановката на реалността в игрови условия?! Дали точно сега е моментът да научи точно тези житейски уроци. Дали веднага да не му дадем парите, само и само да се успокои и да не искаме от него да ги връща. Нали играем, не трябва да има тежки чувства. Гледахме се един друг и напрегнато си четяхме мислите, но устояхме. Окуражихме се негласно и единодушно решихме, че играта ще продължи. Просто ще го подкрепим, така че да се справи със ситуацията.

Отидох при него и го гушнах. „Разстроен си, че банката не ти дава парите ли?“, попитах аз. „Да!“, през сълзи ми отговори той. „Добре. Може да помислим и за друго решение. Може да ти помогна да приберем играчките, за да изпълним условието на банката или заедно да потърсим начин как може да изкараш парички. Освен да взимаме на заем, можем и да печелим парите. Ето ние с тати работим, за да изкарваме пари.“ Говорех тихо, успокояващо, изпълнена с разбиране към мъката му. Мислех, че ще проработи. Реакцията му ме изненада: „Не искам да играя повече. Тази игра не ми харесва.“

Не биваше да го оставям така. Не е това, което исках да научи. Не беше моментът да го предавам на разочарованието. Не исках да попада в плен на ограничението. Да, в момента не се чувстваше добре, но трябваше да го поведа да потърси други възможности.

Не беше лесно. Стояхме пергърнати, а той хлипаше в ръцете ми. Постепенно се успокои. Използвах момента да му предложа идеи как може да изкара парички. Пак така- с тих и спокоен, подкрепящ глас: „Ходиш на йога, покажи ни няколко упражнения, да се пораздвижим малко с тате и ще ти платим за това. Нарисувай няколко картини, направи изложба и ги продавай.Организирай концерт и продавай билети. Направи собствен магазин…“ Изглежда нищо не му харесваше. По едно време стана и започна да обикаля апартамента. Направи 3-4 обиколки преди да обяви, че ще направи магазин. Интересното е, че започна да събира предмети, които на мен ми харесват: бижута, декоративна украса и др. И обяви тържествено: „Ще направя магазин!“

Той вече беше продавачът, а аз купувачът. Постара се сам да си подреди щанда. Омайваше ме за всяка стока. Нямаше нищо под 15лева. Аз избрах каквото ми хареса и за да може да проследим стоките и колко се плаща за тях, отново ги обработвахме една по една. След всяка продадена стока и взетите пари, настроението му се връщаше и постепенно се покачваше. Появи се и една малка дяволита усмивка. Слагаше парите в портмонето и ги притискаше към себе си.

Когато приключи пазара, се върнахме в моя магазин. Доплати за пристанището и кораба. Взе каквото беше напазарувал. Отби се до банката да върне взетите 5 лева, а остатъка от парите прибра в едно чекмедже в стаята си. Останах учудена и го поканих отново да играем на магазин. Вече имаше пари да си напазарува колкото играчки поиска. Той се спря, обърна се и спокойно ми отговори:“Да, ще играем. Но ти ще купуваш, а аз ще продавам.“