Отново на театър: „Бебешка пиеса“

Мястото е Столичния куклен театър, а постановката е с красноречиво име „Бебешка пиеса“– предназначена е за най-малките зрители.

Озоваваме се в загадъчно фоайе –уютно е, топло и приветливо. Причудливи човечета, пиленца и звънчета ни очакват по пътя и ни водят напред. Децата може да ги пипат и изследват. Виждаме наредени столове за възрастните, а пред тях меки дюшечета за малките зрители. Събуваме обувките. Най-интересното е в дъното – сцената, която е оформена като детска площадка за игра.  Децата съвсем естествено тръгват натам, изследват, пипат, местят, въртят, промушват се. Непознатото скоро става познато, канещо, интересно. Актьорите се усмихват и общуват непринудено с децата. След известно време ни канят да се настаним удобно на дюшечетата, защото представлението започва…

Куклата Тютю ни повежда през поредица от ситуации,  учи и пораства пред очите ни.  В разказа участват още калинка, охлюв,  гъсеница и пиле. Езикът е изразителен, ситуациите са взети от ежедневието на децата.  Всичко е много цветно, музикално, пленително и отварящо чувствителността на децата. Освен това, куклата идва при тях, подава им ръка, гушка ги.

Срещаме се с Елза Лалева, автор и режисьор на „Бебешка пиеса“, за да ни разкаже повече за това как се поставя за бебета и малки деца.

Защо пиеса за бебета?

Винаги съм имала интерес към най-малката публика. Това е моят жанр,  моята специализация. В чужбина такива постановки се правят отдавна и исках да го имаме и тук в България. Не беше лесно, дълго трябваше  да пробивам, за да се приеме идеята. Получих подкрепа и от директора на театъра. „Бебешка пиеса“ е първото подобно представление у нас и се радвам, че повлякох крак.  Създаде се вълна от концерти и представления за бебета и малки деца след това.

Какво е да се поставя театър за бебета?

Трудно е, сложно е. Нещо, на което държа е на представление да влизат до 15 души – само така се обхваща вниманието на всяко дете, получава се съпричастност, нещо като компания, която се е събрала да играе.

Консултирах се с психолог по много въпроси. Подготвяхме представлението цяла година – пишехме, коригирахме, махахме и добавяхме елементи, докато накрая изкристализира този 35 минутен продукт. Решихме това да е представление за първите избори на децата- кога поведението е „Да“, кога е „Не“.

Няма дидактика, всичко е поднесено чрез театралната игра. Води куклата и през нея се случват емоциите и преживяванията. Децата започват да я чувстват като себе си. Потапят се в ситуациите и стават съпричастни, а така е най-сигурно, че информацията ще остане у тях.

Какви насоки Ви даде психологът?

С Петя Атанасова предварително обсъдихме детайлно проекта и сценографията. После тя дойде и на финалните репетиции.  Тя няколко пъти ми каза: „Интуитивно  е много добре, но… „ и ми даваше обратна връзка, след която променяхме елементи от  представлението.

Премислихме много неща : безопасността, за да не са изложени децата на риск, докато играят на сцената; достъпността-  всичко да е ниско, на нивото на очите на децата; съобразихме какви да са усещанията им при докосване – материалите да са меки, пухкави. Петя много ни помогна да открием изразителен жест за „Да!“ и „Не“, както и как да отделим сцената от мястото, където стоят децата, за да имат усещане като зрители,  че това място е специално, там  се случва пиесата, а не е само катерушка.

Мислихме и насоки към родителите. Това представление е и изпитание за тях. В началото им им казваме: „Нека децата да са на една прегръдка разстояние.“ Родителите трябва да съобразят детето да не отива при актьорите, за да може те са изпълнят ролята си и да постигнат това по нежен и деликатен начин.

Казахте, че сте се фокусирали върху първите избори? Защо тези избори?

Малкото бебе не знае още кое е „да“ и кое „не“. И ние го показваме. Не се радваш на калинката като я плясваш, а като я галиш. Това е темата за грубостта. Обръщаме внимание и на отношението към животните – животното не е играчка.  Друга тема е взимането и яденето от земята. Показваме защо е опасно и какво може да се случи. Засегнали сме темата за страха от доктора и му изграждаме друг образ – докторът може да е симпатичен, забавен и ти помага.

Детето посредством куклата разбира, че „Не“ са ситуациите, в които има проблем, случва се нещо неприятно и това остава в главичките им, при това подплатено с много изразителен жест – две кръстосани ръце.

Да споделя, че за моето дете знакът за „Не“, който използвате беше много полезен. Прилагахме го вкъщи, когато искахме да покажем, че нещо е опасно, вредно, че не бива да се прави.

Действително родителят може да надгражда над видяното в постановката и когато детето реагира по даден неприемлив начин, да му напомни сцена от пиесата: „Ти помниш ли калинката или гъсеницата? Това е „да“, това е „не“. Видяното в пиесата става лесно разпознаваемо за децата и в ситуации извън нея, в неговото ежедневие.

В интервю Кристиян Бояджиев, композиторът на „Бебешка пиеса“, казва, че дълго е бил притеснен, усещал е рискове преди поставянето на пиесата. Какви бяха рисковете от Ваша гледна точка?

Риск беше да тръгнем от рутинното, познатото. Децата лесно може да бъдат излъгани. Аз гледам на тях като на партньори.

Нашата задача беше да канализираме разнопосочността във възприятията на децата от различна възраст, за да се получи театрално представление. Най-малкото бебе ще разпознае цветовете, ритъма, движението. Знаете, че за бебето светът е хаос, който се подрежда малко по малко. Ние деликатно участваме в това подреждане. По-големите деца ще възприемат куклата с нейната визия, мекота, ще я видят като приятел.

С Кристиян, който е прекрасен композитор, съм работила по 10 поставки, но тук му казах, че трябва да подходи различно. Трябва да е близо до децата,  но да не е елементарно. Наивно – да, но не елементарно.  Много работихме с интуицията си.

Как актрисите приемат предизвикателството да играят пред бебета?

Моите актриси Галина Савова, Венцислава Асенова и Цветослава Симеонова  са много добри, прекрасно трио. Те много усещат децата, владеят финия контакт с тях. Имат прекрасна интуиция.

Всяко представление е напълно различно: зависи от темперамента и енергията на децата, от нагласите на родителите, ако щете- от температурата в залата.  Актьорите са се научили като циркови артисти да отработват и най-малките рискове и промени, те са длъжни да вървят по ролята си, но трябва да се справят с прекъсванията, закачките с децата и то без да разводняват. Често им се налага да прекомпозират мизансцена.

Какво виждате в очите на децата, дошли на пиесата?

Едно бездънно доверие. Това е много задължаващо. В погледа на едно дете има минало, стига да имаш сетива да го съзреш. Зависи от твоята собствена дълбочина и интуиция.

„Детето играе“ се стреми да мотивира родителите да събудят актьора и режисьора в себе си, да правят често домашен театър, да разиграват приказки или трудни ситуации, през които минават децата. Какви ще са насоките Ви към тях?

Аз много играех на театър с моята дъщеря навремето, а сега с моя внук.

Нека бъдат смели, театърът е достъпен и най-вече има ефект. Когато някаква случка се преиграе с кукла това дава резултат в бъдещето.

Нека да се забавляват, да се шегуват, да включват децата, да разиграват различни ситуации през куклите. Когато човек е с  кукла в ръка, той забравя себе си и избирателно пренася най-ценните неща върху нея. Егото му изчезва.

А кукли се правят много лесно – от топчета прежда и две очички, може да се нарисуват върху гола ръка… Дайте име на куклата. Измислете си истории или разиграйте случки между детето и негови приятелчета.

По какви други проекти работите?

Каня Ви и на най-новото ни представление „Пази детето“. Играе се на последна група детска градина, на първи, втори и трети клас. Ходим на място в детската градина или училище.

Става дума за безопасността на децата, но в много широк смисъл: как да се пазят на пътя, какво става когато едно малко дете се изгуби, какво да правят, когато се сблъскват с педофил или когато му правят неприлични предложения, как се пресича с куче, какво да правиш с баба, която иска да пресече на червено, как да имаш куража да кажеш „не“ на възрастен, как да разпознават истинския от фалшивия полицай.

Композитор е Косьо Цеков от ФСБ. Работим с МВР, накрая излизат истински полицайки.  Това е по идея на германската полиция – те го правят от 30 години.

Играем пред не повече от два класа и емоцията, която излъчват децата е невероятна. Всичко се разиграва с кукли. Децата учат чрез преживяването. Аз се стремя да бъде неформално, спрямо деца е престъпление да сме формални. Стремежът ни е да настроим сетивата на децата към определени неща, да се предпазят, да забелязват, да имат будно съзнание. Това трябва да се прави с изключителна отговорност, без никакво търговско чувство.

Как може заинтересуваните детски градини и училища да Ви поканят да играете представлението при тях?

Може да го заявят в Столичния куклен театър.

Как родителите да подберат кои спектакли са подходящи за малките деца и кои не?

Първо бих казала да не водят децата на масови сбирки. Там където има повече от 100 деца няма чуваемост, няма усет. Това ненавиждам и не знам как да се боря.

Подбирайте малки представления в камерни условия.  Там има възможност за контакт, за чуване, слушане, за казване на нещо, за отвръщане на нещо, за нормален човешки контакт. Така научаваме децата да са социални, а не като ги хвърлим сред 300 други. Масовките и търговското удавя иначе интересни идеи.

Нека родителите да търсят професионалното, а не просто „нещо детско“. В Столичен куклен театър нещата са професионални. Може нещо да Ви хареса повече, друго по-малко, но със сигурност няма да има случайни клоуни, които редят стихчета, щипейки децата, представящи това за театър.

Тъжното е, че и телевизиите нямат политика да създават качествени продукти за деца. За съжаление моето определение за случващото се на екран е „тържество на възрастния над детето“. Трябва повече професионализъм, идеи и инвестиции в тази посока. Възрастните са длъжници на децата…е,не всички…Ние поне се стараем.

Бележка на редактора: Представлението вече се играе и в НДК.