От кого децата учат най-много? Интервю с доктор Камелия Ханчева

На 17 септември от 9 до 18 часа в София Ивент Център (Парадайз мол) ще се проведе образователната конференция „Развитието на детето в социалната среда“. Организатор на събитието е Институт Монтесори България. Събитието е предназначено за професионалисти  и родители. Програмата включва научни изследвания на международно признати невропсихолози, споделяне на експертния опит на световноизвестни обучители, гледните точки на писатели и експерти по развитие на човешкия потенциал.

Тази седмица „Детето играе“ има честта да Ви срещне с някои от лекторите на конференцията.

Доктор Камелия Ханчева е главен асистент при катедра по Психология на Философския факултет на Софийски Университет “Св. Климент Охридски”. На предстоящата конференция тя ще дискутира емоционалните аспекти на ученето с темата“: “Учим от този на когото се възхищаваме или от този, когото обичаме?”.

Доктор Ханчева, от кого децата учат най-добре?

Децата учат най-добре от хората, на които вярват. Да имаш доверие в някого е много дълъг процес, който не се случва за няколко минути, дни или дори месеци. Той започва от раждането, защото децата имат нещо като вграден механизъм да откриват зависимости между собствените си действията и ответните реакции на средата. Това означава, че този, който забелязва нещата, които прави детето, който отчита въпросите, настроенията, исканията му и им отговаря, това е човекът, който заслужава доверие. Отговорите трябва да са съответни на детските търсения, а не непременно да бъдат положителни – например, не може на въпрос „Какъв цвят е това?“ да се отговори с „Да.“, или да не се отговори. Когато човекът, който е чуващ, чувствителен и откликващ, на свой ред даде някаква информация или подаде някакъв стимул, детето е по-склонно да го приеме от него, отколкото от човек, който е бил непоследователен или от човек, който не е отчитал състоянията, желанията, настроенията, сигналите, които е изпращало. Така че, децата учат най-добре от тези, за които са „проверили“, че може да се вярва.

Каква е ролята на емоционалната свързаност за ученето?

Всичко, за което досега говорих, се отнася в еднаква степен до емоциите и познанието. Човекът, който е готов да те опознава в твоята индивидуалност и специфичност на уникално човешко същество, после ще може да те води най-сигурно в опознаването на света и в света на познанието. Затова, когато говорим за доверието на детето, от кого най-доре учи, имам предвид цялостния комплекс на изграждане на отношение и детето учи най-добре от този, към когото има положително отношение и взаимност на това положително отношение. Възрастният не трябва да се скъпи и да спестява усилието непрекъснато да открива и преоткрива децата, за които е отговорен. Ролята на емоциите е да признаем, че с всеки човек около нас изграждаме различна емоционална връзка и той става незаменим и незаместим за нас. Да не шаблонизираме, да избягваме типологизиране, да индивидуализираме максимално подхода си, това са прагматичните последствия от допускането на емоциите в работата ни.

Какви предизвикателства наблюдавате в развитието на връзката родители-учители-деца? Как може да се изгради доверие в този триъгълник?

Нека започнем с това, че много често хората са мотивирани в поведението си от причини, които не осъзнават докрай. Това означава, че всяка нова важна фигура в живота на детето е посрещната с осъзната или неосъзната ревност от страна на неговите собствени родители и изобщо от близкия кръг. Ако ние хората не си даваме сметка за тази ревност или за естественото конкурентно желание, което стои в отношенията на повечето възрастни, това би могло да създаде много проблеми. Говоря за едно наложило се десетилетия наред противопоставяне на родители и учители. Защото и до ден днешен, ако питате родителите какъв е основният проблем в ситуацията „детето тръгва на училище“, те ще кажат учителите. Ако попитате учителите, те ще Ви отговорят обратното – родителите. Тоест в този триъгълник дете – родител – учител трябва да е много ясно, че всякакво противопоставяне и организиране на такива скрити заговори, двама срещу трети, е само и единствено в ущърб на обучителната и емоционалната ситуация на детето. Защото всяко дете, поставено в конфликт на лоялност, трябва да избира на кого да вярва, кого да следва, чии правила да съблюдава. Детето употребява изключително много ресурс – емоционален и мисловен да се справи с този конфликт и съответно това го отвлича, изтощава и не му остава ресурс за онова, което е цел на едно обучение. Ако направя аналогия на тази ситуация в семейството – това е нещо подобно на развод и скрито „наддаване“ за предпочитанията на детето. Искам да подчертая, че ние хората сме изначално готови да се справяме със ситуация на триада, но това не означава, че това трябва да е една враждуваща триада. Детето има ресурс да се справи с различни изисквания. Не трябва и не може – нито майката и бащата, нито учители да имат еднакви изисквания, еднакви функции и роли. Детето може да понесе различия, детето развива гъвкавост като следва известни различия в изискванията на единия и другия. Това, което е трудно за понасяне е този скрит конфликт, или конкуренция, или ревност между двете фигури за вниманието, за одобрението, за приоритетната позиция в живота на детето, с което то не може да се справи, защото е изправено пред избор, който не би трябвало да стои изобщо пред него.

Какви са Вашите препоръки към двете страни – родители и учители, за да успеят да изградят хармонична връзка?

Мисля, че ако всеки възрастен човек осъзнае позицията си на отговорен спрямо развитието на детето, но отговорен от различна роля, това би могло много да подобри отношенията. Всъщност, ако родителите делегират с вътрешна готовност и непоколебимост права на учителите да полагат грижи, които те оценяват като адекватни за развитието на децата и ако учителите не оспорват позицията на отговорни, загрижени и компетентни възрастни на родителите на децата, те могат много лесно да се синхронизират и да се договорят за съдържателните аспекти на процеса на обучение. Тоест, ако има практически съвет, това е да подхождаме с повече емпатия – да гледаме, на друтия като на партньор, като на човек, с който заедно имаме много отговорната задача да се грижим, да развиваме бъдещето на света. И пак с повече емпатия да отглеждаме и обучаваме децата, защото най-успещните учители са тези, които могат да си представят процеса на учене през погледа на детето.

 

Изпрати коментар

Подобни публикации