Преди началото на играта или как се работи психодраматично с деца

Може ли да се създаде психодраматично пространство за деца? Психологически център „Аз и ние“ (и във фейсбук)  и Работилница за креативност (и във фейсбук) доказват, че това е възможно със създадената от тях програма за деца от 4 до 8 години „Изразявам себе си“. Целта е да се стимулира и развива себепознанието, емоционалната и социална интелигентност на децата, тяхната спонтанност и креативност.  Програмата се основава на психодрамата като метод, който фокусира в себе си идеите за креативност, спонтанност, игра и действие.

Занятията са целогодишни, групите са от 6-8 деца, а всяка среща включва различни ролеви игри и дейности, чрез които участниците попадат в разнообразни ролеви ситуации. Влизайки в различни роли – познати и непознати, използвайки сценични елементи, реквизит, кукли и силата на въображението си, те удовлетворят актуалните си потребности от себеизява и взаимодействие с други деца.

Като резултат от водения игрови процес в група децата изграждат умения за себепредставяне, за разпознаване и изразяване на емоциите си; по-висока самоооценка; по-богат репертоар от поведенчески роли; опитност за работа в екип; нагласа, че във всяка житейска ситуация имат избор; приемане и емпатия към различните от тях.

Но какво се случва в това психодраматично пространство? Какво децата правят и преживяват там? Прозорецът на любопитството с много откровен и емоционален разказ отваря една водещите на програмата Мариела Михайлова, която е дългогошен училищен психолог, психодрама терапевт и автор на интерактивни образователни програми и съосновател на Психологически център „Аз и ние“.

16.30 часа

Тръгвам към офиса. След около час ще се срещна с децата от групата 4 – 5 години. Вървя напред, а всъщност се връщам назад – към предишната ни среща. Спомням си емоцията, с която всяко дете си тръгна, за какво си говорихме с родителите им и какви идеи ми хрумнаха още тогава.

Премислям нещата, върху които е важно да се фокусираме днес.

В понеделник Мими за пръв път е била в новата си детска градина. Миналия път в играта „Фермата“ създадохме ситуация за нея, в която да преживее срещата с ново пространство, нови деца, нови учителки. Мими беше конче, което отиде в нова конеферма. Тръгна си спокойна и с любопитство. Дали го е пренесла и в детската градина?

Разминавам се с един съсед. Кимвам за поздрав и усещам , че в съзнанието ми срещата с децата вече е започнала.

Пепи боледува две седмици и Миро беше разочарован и тъжен, че приятелят му отсъства. Двамата са много близки. Обикновено Миро подкрепя Пепи. Оказа се, че и Миро има нужда от подкрепа, когато Пепи го няма. По време на играта предишната седмица избра да бъде куче и пожела да спи във фермата, а не в къщичката си на двора. Днес ще бъдат и двамата. Ще е интересно да наблюдавам динамиката между тях.

16.40 часа

Телефонът ми звъни. Боби е, колежката ми. Паркира и идва до няколко минути. Вчера се чухме, за да поговорим за Тишо. Той продължава да изисква цялото ни внимание по време на играта. Често прекъсва детето, което говори, застава пред някой от водещите и казва: „Чуй ме! Чуй ме!…“ Според майката прави същото и в къщи. Днес ще го насочим към роля, чрез която да преживее какво е да даваш пространство на другите – например на съдията в горския съд, който трябва да реши спора между две животни. Как ли ще успее да ги изслуша, като иска непрекъснато той да говори?!

16.50 часа

Влизам в офиса. Топло е. Подготвям масата – бисквитките в купичката/вкусни и безвредни/, водата, чашите, салфетките, материалите за пролетните картички.

Боби пристига. Предлага да направим нова игра за раздвижване. Представям си как ще реагира Аги. Тя много обича да пее.

Говорим си и подреждаме възглавниците на пода. Повтаряме ключовите моменти за днешната среща. Обсъждаме детайли за работата с всяко дете.

После седим в тишина. Всяка от нас има нужда да се свърже със себе си и да се настрои за срещата с децата.

17.10 часа

Чувам детски стъпки. Една руса главица наднича през вратата. Миро е пръв. Дояжда си закуската. Започва да прави хартиени самолети. Чака Пепи и от време на време поглежда през прозореца.

Разпознавам гласа на Мими и на баща й. Весела е. Носи да покаже какво е апликирала в детската градина. Казва ми с вълнение: „Мери, виж какво правихме в новата детска градина!“. Сяда да рисува с пастели.

Ева е донесла лепенки за всички деца. Гледа ни хитро. Иска да е изненада. „Скриваме“ лепенките за края на срещата. Взема книжките за Франклин и ѝ чета отново за Франклин в болницата.

Чакаме другите.

17.20 часа

Мими решава да бъде учителка. Ние с Ева влизаме в ролята на ученици. Аз съм новата ученичка. Мими ме кара да седна до Ева. Казва ми какви са правилата в детската градина. Изглежда уверена.

Пепи влиза. Търси с поглед Миро. Доволни са, че отново се виждат. Започват да прехвърлят хартиени ракети от единия към другия край на залата. Забавляват се.

Тишо идва заедно с Нико. Докарал ги е бащата на Нико. Тишо се съблича и сяда на столчето до вратата под претекст, че няма да участва. Изглежда сърдит. Казвам му, че разбирам, че за него е важно да постои там. Наблюдавам го от дистанция. Нико обикаля около него.

Аги е съблякла якето още навън. Бърза да не закъснее. Иска да ме гушне. Предлага да правим „куклен вятър“. Така произнасяше в началото куклен театър, а сега го прави, за да ме разсмее.

17.30 часа

Всички деца са дошли.

Сядаме на килима, в кръг, всеки си е избрал своя любим цвят възглавничка.

Започваме с обичайното споделяне – на кой какво му се е случило през изминалата седмица.

Слушам децата и вътрешно се усмихвам. В началото на групата, когато задавахме този въпроси, чувахме „Не знам“, „Нищо“, „Не искам да кажа“, а сега не можем да ги спрем. Нямат търпение да дойде техният ред и някой от тях напомня правило, че тук се изслушваме.

От един месец вече обсъждаме заедно с децата коя да е играта. Решаваме, че днес ще се пренесем „В гората“.

Започваме играта…

*Имената на децата в разказа са променени, за да се спази принципа на конфиденциалност.