„Приказки от кестеновата гора“, среща с Ваня Бояджиева

Да, общуването не е лека работа. И това е особено вярно, когато мислим за общуването родител-дете. Сякаш се срещат две вселени, които се търсят, откриват и преоткриват, които се предизвикват и променят една друга, които са и близки, и далечни, и толкова различни, че са безкрайно неповторими и непредвидими. А от тези мигове на ежедевна неповторимост една писателка, майка на две деца-  момиче на 10 години и момче на 4 и половина,  е създала прекрасни миниатюри  „Приказки от кестеновата гора“, които те разсмиват, умиляват, понякога натъжават, учудват и разстърсват и най-вече предлагат онзи безценен поглед отстрани, който ни оставя с хиляди въпроси, кара ни да се вгледаме надълбоко и да тръгнем по моста между двете вселени.

Името ѝ е Ваня Бояджиева. На 39 години е и по професия е експерт „Връзки с обществеността“. Преди да Ви срещнем с нея, ще Ви споделим нашата любима приказка от кестеновата гора и Ви приканваме да откриете и своята.

– Хехе, как си, тати? – радва се татко ѝ на малкото ѝ братче.

– Как ти мина денят? – опитвам се да надвикам суматохата.

– Някой изобщо знае ли с какво се храни ягуарът? – пита тя с разперени встрани ръце. Какъв наболял въпрос.

– С месо (аз).

– Натоварено (татко ѝ).

– Ъ-ъ-ъ-ъ (малкото ѝ братче).

Така звучи стандартна семейна вечеря. Гледахме се на филмче. Една вечер тя нагласила апарата на масата в кухнята да ни снима. Тя има собствен фотоапарат – подарихме ѝ го, когато се роди брат ѝ. Оттогава непрекъснато снима – нас, себе си, телевизора.

Видяхме се на какво приличаме.

Кога написахте първата си „кестенова“ приказка?

Мисля, че съм като повечето родители – записвах „бисерите“ на децата и забавните ситуации, които се получаваха в опитите им да „назоват“ нещата край тях. Харесваше ми как преживяват света по детски. И преди четири години започнах да записвам кратките миниатюри, които съчетават част от техните истории и част от моето виждане за различните ситуации.

Историите са истински, но вече и метафори, които  те хвърлят в размисли за общуването, промяната, порастването, разбирането, взаимното откриване, търпението.. С какво писането Ви помага да учите за родителството?

Всъщност, първо идва слушането. Полагам големи усилия да слушам „активно“ децата си. Много се впечатлих от резултатите, до които този тип общуване води. От доверието, което се установява между деца и родители, когато се практикува активно слушане. Имам още много да уча и не винаги успявам да прилагам този метод, но се придържам към това правило за себе си – първо да ги изслушам, а след това да говоря. И докато ги слушам, откривам, че да бъдеш родител е като подарък – възможност за още едно детство, за още една перспектива към заобикалящите ни неща, за които ние вече имаме етикети. Децата се изразяват по неочакван начин и ти откриват нова гледна точка към всичко. За тях важните неща са различни от тези, които са важни за нас. И това ме развеселява, кара ме да забавя темпото и да обръщам внимание различни от обичайното неща.

Как децата провокират писателя във Вас?

Струва ми се, че децата предлагат сюжети, в които всеки може да се разпознае. Всеки родител може да добави свои „приказки“ – със смешни изрази, с неочаквани ситуации, със сериозните размисли на децата. Техният разказ за живота е това, което вдъхновява. И тъй като изкушението да пиша е отдавна, съм много щастлива, че дават поводи за споделяне на  истории и преживявания.

Коя е любимата Ви приказка от Кестеновата гора?

Струва ми се, че все още нямам любима приказка – може би предстои. Всичките са свързани с някаква конкретна емоция и ми въздействат по различен начин. Надявам се да има още поводи за приказки.

Четете ли ги заедно с децата?

Дъщеря ми ги е чела и се смее, струва й се забавно и различно, когато погледне на тези случки отстрани. Синът ми още не може да разбере защо понякога усилията му да се изразява като голям и поведението му предизвикват такъв искрен смях.

А коя е любимата Ви книга от детството и какво децата Ви предпочитат да четете сега?

Любимата ми книга е „Пипи Дългото чорапче“ – като малка исках по всякакъв начин да се идентифицирам с нея. Да имам лунички, несравнима сила и остроумни отговори за всичко.

За моя радост, децата обичат четенето. Дъщеря ми вече чете сама, чете лакомо и с огромно удоволствие. Синът ми обича да слуша, знае всички книжки, които четем вечер, наизуст. За сега любимата му поредица е за Петсън и котаракът Финдъс на Свен Норквист.