Различната грижа за осиновените деца

Различната грижа за осиновените деца

Мария е на 24г. и никога не е задавала въпроси за своето детство. Тя някак по презумция знае, че когато се е раждала в Пловдивска болница, е било 12:00ч., нямало е ток и за малко медицинското заведение е щяло да се запали, тъй като в родилното отделение са използвали свещи за осветяване, а една от тях е била в близост до завеса, която внезапно е пламнала. Мария през годините много пъти е разглеждала снимки, илюстриращи бременността на майка й, детската количка, леглото, стаята.

Иван е на 18г., току-що е навършил пълнолетие, но едва сега се осмелява да пита. Пита за това дали акордеонът на лелката е бил червен, дали креватчето, в което е спял, е имало решетки. Иван се опитва да се увери, че спомените му не са лъжовни и като търси да научи дали играчките му са били заключени в стъклена витрина. 

Тези кратки истории красноречиво сочат за наличие на множество различия между Мария и Иван. Мария е жена, която винаги е била в обкръжението на своите рождени родители, които са живи носители на личната й история и през годините неусетно, сякаш между другото, са успели да я вкоренят у своята дъщеря. Иван пък е момче, осиновено в чужбина, което не знае почти нищо за своя произход и най-страшното е, че има спомени, но няма кой да ги валидизира, защото хората от ранното му детство последователно са го напускали и те вече не са част от живота му.

Твърди се, че грижата за биологични деца е значително по-различна от грижата за осиновеното дете. Но така ли е всъщност? Отговорът е: и да, и не.

Не – защото всеки човек в рамките на живота си преминава през определени етапи на развитие, които са универсални и предсказуеми. Освен това отглеждането на всяко дете е съпътствано от определен брой предизвикателства, с които родителите трябва да се справят.

По фундаментален начин обаче грижата за осиновеното дете минава под знака на различието. Ето защо е важно да помним, че, ако не друго, то поне начинът ние и детето да станем семейство е различен – то не е генетично свързано с нас, не е било в коремчето на осиновителката, Друга жена му е дала живот. Заедно с това в живота на осиновеното дете винаги присъства една тема, която със сигурност е значима, но не присъства в живота на децата, отглеждани в средата на биологичните си родители – тази за собствения му произход, за миналото, което е останало някъде в архивите на Дома и няма “веществени доказателства” за реалните му измерения. А това буди екзистенциални въпроси у осиновения, въпроси, чиито точни отговори обаче осиновителите нямат:  Кой съм аз? Какъв е моят произход? Нося ли наследствени заболявания? Приличам ли на биологичната си майка? Защо ме е изоставила? Другото основно различие между биологичните и осиновените деца са травмите – всеки има травми, но да бъдеш изоставен е рана, която трудно заздравява и изисква друг тип грижа от страна на родителите, решили да осиновят дете.

Важно е да имаме предвид всички тези особености, защото много често, водени от желанието да дадат сигурност и увереност на своите осиновени деца, родителите се отнасят с тях сякаш винаги са били заедно. В този смисъл има риск да се допуснат някои съществени грешки, сред които:

  1. Вярването, че децата нямат спомени от ранното си детство

Това е един от най-често срещаните митове, който обикновено помага на осиновителите да се убедят, че травматичното минало на детето не е оставило отпечатък, че то може лесно да се изтрие с гумичка и така осиновен и осиновители да започнат “на чисто”. Факт е обаче, че всички ние имаме различни типове памет – краткосрочна, дългосрочна, сетивна. Имаме и емоционална памет, която кодира преживяното на клетъчно ниво и остава там. Това е причината много осиновени, на които експлицитно не им е казано, че са такива, да го усещат и знаят. Наличието на емоционална и сетивна памет е факторът, който помага на новородените недоносени деца да се успокояват от допира на майчината плът. Емоционалната памет е причината първичната рана от изоставянето в определени моменти от живота на осиновения да го кара да се чувства уязвим.

2. Пропуск да се запамети трайно разнородна информация за живота на детето преди неговото осиновяване

Отново, вярвайки, че осиновяването е “ново начало” и че биологичните и осиновените деца имат еднакви потребности, осиновителите често пропускат да съберат възможно най-много информация за живота на детето преди осиновяването му – за важните етапи от развитието му, за навиците му, за любимите му неща, за средата, в която е отглеждано. А това е важно, за да можем някой ден да отговорим поне на част от въпросите, които има Иван – акордеонът на лелката в Дома червен ли беше, леглата имаха ли решетки, играчките бяха ли заключени в стъклена витрина? Тези въпроси на пръв поглед са маловажни, но когато липсва базова информация за произхода и началото на живота, тези “малки” неща се явяват липсващите части от пъзела на идентичността на осиновения.

3. Пропускане на адаптационния период

Ако детето и неговата биологична майка са имали 9 месеца, за да се опознаят по един сетивен начин, то осиновеният и осиновителите стават семейство за около месец. Това е крайно малък период за напасване и опознаване. Освен това новият дом поражда стрес за малкото дете. Ето защо е важно адаптационният период да се използва за изграждане на емоционални отношения и привързаност между членовете на новосформиралото се семейство. Необходимо е поне първите седмици детето и родителите му да останат сами – без гости, без шумни тържества. За да се усетят, за да почувстват, че са едно семейство. Важно е и детето да не започва да посещава детска градина поне в първата една година от осиновяването, защото в противен случай се репликира модела на институционалната грижа.

4. Фокусиране по-скоро върху интелектуалното развитие на детето

Факт е, че децата, отглеждани в институция, имат известно забавяне в развитието си, което е следствие от липсата на индивидуално внимание и целенасочена стимулация. От друга страна, осиновените деца обикновено са дългочакани и “избрани” по критерии на осиновителите. Тези две предпоставки водят до очакването, че след осиновяването детето бързо трябва да компенсира натрупаните дефицити. Така, вместо емоционална грижа, много често децата получават обучение в домашна среда – затрупват се с образователни играчки, учат се да казват нови думички, скоро биват записвани на детска градина. Не че това е лошо, но изоставените деца имат нужда преди всичко да се почувстват сигурни и обичани, а това трудно се случва чрез обучението. Освен това често на децата се купуват материали и играчки, които не съответстват на психичната им възраст. Всичко това води до чувство за несправяне, за малоценност. Ето защо през първите години след осиновяването на първо място трябва да е емоционалното развитие на детето, изграждането на сигурна привързаност между осиновен и осиновители. Нещо, което при биологичните деца се случва априори – те обикновено нямат травми за преодоляване и дефицити за компенсиране.

автор на статията: Катерина Ковачева

Изпрати коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Подобни публикации