Родителят и детските кризи от раждането до 7 години – чакаме да минат или правим нещо?

img_6787Людмил Стефанов е психолог с над 20 годишен практически опит. Консултира деца, родители, партньорски двойки. Води групи за личностно развитие, обучава родители, учители, социални работници по всички теми, касаещи детското развитие, връзката деца-родители и начинът, по който функционира семейната система. Обучаван е в Позитивна терапия, Краткосрочна терапия, НЛП, Системен подход в психотерапията.

_MG_3276

 

Мариела Михайлова – Стефанова е дългогодишен училищен психолог, психодрама терапевт, тренинг-обучител, автор на интерактивни образователни програми. Консултира деца и родители, обучава родители, води групи за личностно развитие чрез метода психодрама, съавтор и водещ е на Програмата Психодраматично пространство за деца „Изразявам себе си“.

Консултантската и терапевтична си практика Мариела и Людмил Стефанови реализирт в създадения от тях Психологически център „Аз и Ние“. По време на “Академия за родители”, с тях разговаряхме за детските кризи от  раждането до 7 годишна възраст.

Кризата е период на качествени промени в развитието на детето. Те са нещо като ново раждане, защото детето, защото детето преминава от един етап на своето развитие към друг. В кризите има силен емоционален заряд, свързан с напрежението от овладяването на нещо ново и съответно това е криза и за родителя. Такива кризи на промяна преживяваме през целия си живот (пример е повишение в нова позиция в работата), но при децата те следват една след друга и са много динамични и това изостря и динамизира и отношенията „дете-родител“.

На-често срещаният въпрос от страна на родителите е: „Чакаме кризата да отмине или трябва да направим нещо?“ Отговорът е : правете и двете, но когато чакате, чакайте с осъзнаването, че тази криза е важна част от развитието на Вашето дете, и че ако то мине по добър начин през нея, това означава, че ще се формира като една самостоятелна автономна личност. В същото време, правете и различни неща, които съответстват на кризата, и които подкрепят Вашето дете да мине по един по-лесен и спокоен начин през нея.

Първата криза при децата е кризата при раждането, където бебето от една защитена среда, която му предоставя всичко необходимо, преминава в състояние, в което то е разделено от майката и е абсолютно зависимо от останалите.  Детето трябва да усети, че е желано, чакано и прието. Това е периодът, в който се изгражда базисното доверие към другите и към света. Бебето има нужда да бъде хранено, гушкано, носено и да откликваме на нуждите му, когато то плаче, да му говорим. Гушкането в този период не може да е в повече, то не разглезва. Напротв – дава базисна сигурност на детето, че е дошло на едно добро място. Ако всичко това не се случи в по-късна възраст, детето може да има проблем да установява близост или да развие страх от изоставяне.

Следващата криза е свързана с „прохождането”. Още когато детето започне да пълзи, то може да си поставя цели и да започне да пипа всичко, което пожелае. Когато детето овладее нова способност, то има нужда да я тренира непрекъснато. Потребността на детето  в тази възраст е да опознава, да хваща, да захапва, да докосва света. Когато родителите не му позволяват да пипа желаните предмети, то може да прояви детски „инат“. Ако Вие блокирате потребността на детето да опознава света чрез докосване, в бъдеще детето няма да успее да е достатъчно целеустремено и няма да е отворено с любопитство към света. Родителите трябва да му позволят да опознае заобикалящата го среда – ако детето се насочи към предмет, който не трябва да пипа, предложете му заместител, вместо да му се казва: „Не пипай!„.

Кризата на първите думи. Детската реч имат различна структура от тази на възрастните. За децата са характерни думи тип „монолит“. Например, ако казват на водата „ода“, то може да назоват така и млякото, защото е течно и патицата, която плува във водата, както и коритото, в което се къпе. Това затруднява родителите да разбират детето, а то има базисна нужда да бъде разбрано. Ценно е в този момент да свикнем интуитивно да вникваме в асоциативните пътища, които детето извървява, както и да назоваваме правилно предметите, които са привлекли вниманието му. Важно е и да не му се подиграваме, да не му се присмиваме, защото това ги затваря в себе си.

Детски негативизъм. У детето възниква АЗ-ът, то също има свои желания, иска от него нещо да зависи и само да взема решения. Най-простият начин да се заяви пред света е като започва много често казва „не“. За родителите това е странно и казват: „Нещо стана с моето дете“. Всъщност нищо не се е случило с Вашето дете, освен, че пораства – от бебе вече става дете и иска да се заяви. Често родителите, категорични в своя авторитет, се чувстват предизвикани от това ново поведение на детето и си казват: „Не може едно дете на 2/3/4 години да ми казва как да станат нещата. Аз съм този, който знае нещата“. Така обаче, когато детето порасне, то може да стане нерешително и да му е трудно да отстоява собствените си граници. В другата крайност, са родителите, които дават твърде широки граници на детето си, вярвайки, че това е добре за неговото развитие. Само, че когато не отказваме на детето, то става този, който управлява семейството и се превръща в малък принц или принцеса, който/която вярва, че когато пожелае нещо, някой трябва тутакси да го изпълни. Но реалността е различна от това и няма кой да изпълнява всички наши желания. Затова трябва да намерим баланса – да приемаме „не“ на детето, но и да има ситуации, в които ние му казваме „не“. Решението кога как да реагираме идва от нашата ценностна система и трябва да се съобразим с компентността на детето. Родителят трябва да осигури на детето собствено пространство,  което то може да „ръководи“, да му дава възможности да избора на нивото на компетентността му: „Коя играчка искаш да си вземеш?

Детската градина. Детето се откъсва от родителите и се присъединява към социалния свят. Попада сред други авторитети и правила. Тази промяна е  страшна за него. Детето може да плаче и да не иска да ходи на детска градина. Родителите, също трябва да се опитат да си помислят какви са били техните преживявания в детската градина и дали не пренасят своите страхове върху детето. Ценно е и родителят да сподели с детето си: „Като малък и аз бях като тебе. Беше ми трудно!„.  Това създава връзка между родителя и детето. В такъв случай детето започва да си мисли, че след като родителите са имали проблем, то няма проблем и то самото да има проблем. 

Вижте всичко по темата тук.

Изпрати коментар

Подобни публикации