Симптомът на празния стол

Случва се децата, пък и възрастните, да имат странно и необяснимо поведение. Тук можем да включим такива прояви като специални ритуали за заспиване, за хранене или общуване с хора от семейството, безпричинните лъжи и кражби, неспособността да се отиде навреме в час или на среща, натрапчиви, повтарящи се действия, които изнервят околните и не носят никаква полза на детето, което ги извършва.

Пример за такова странно поведение, което се наблюдава в училищата, е „симптомът на празния стол”. Децата, които го проявяват, предпочитат да седят сами на отделна маса в класната стая, като държат до себе си и един празен стол. Учителите и възпитателите постоянно ги преместват да седят до някого, водени от доброто намерение да не ги оставят в изолация и да се интегрират към другите. Но скоро се оказва, че те отново са сами до своя празен стол. Дори много често затрупват този стол с вещите си, за да не им го вземе някой.

Децата с такова поведение може да станат и обект на атаки от своите съученици или от учителите и възпитателите си, които не искат да търпят странностите им. (“От къде на къде той /тя/ ще има празен стол до себе си, а аз няма да имам!? Искам и аз празен стол, на който да си слагам разни неща!“). Този натиск може да предизвика насрещна агресия и ситуацията да стане трудна за овладяване.

В абсолютно всички подобни случаи децата, които настойчиво държат до себе си празния стол, го пазят за някой близък човек, който е важен за тях и който е бил изгубен или изключен от семейството. Това може да бъде баща, с когото майката се е развела, а после се е събрала с друг мъж, на когото детето трябва да казва „татко“. Може да е починала майка или майка, която прекарва живота си в психиатрична клиника и за нея в семейството почти не се говори. Или пък любимата баба или дядо, починал/а наскоро. Може да бъде близнак /близначка/ или брат /сестра/, загубили живота си твърде рано, за които също в семейството не се споменава, за да не се напомня болката от загубата. Всъщност – празният стол винаги се пази, за да обозначи присъствието на някой важен човек, с когото детето е дълбоко свързано в душата си.

Интересно е, че този симптом може да се наблюдава и в случай, че човекът не познава изобщо този, за когото пази стола. Една участничка в моя група /жена на около петдесет години/ буквално беше шокирана от собственото си несъзнавано поведение. Оказа се, че съвсем наскоро е разбрала от родителите си, че преди тя да се роди те са имали момче, което е починало непосредствено след раждането си. Родителите са живели с тази болка десетки години, но не са споменавали за това дете, потискайки чувствата си. По време на самия семинар, когато стана дума за симптома на празния стол, участничката изведнъж осъзна, че откакто се помни има странния навик да пази до себе си едно празно място. Когато пътува във влака, най-често на мястото до прозореца поставя чантата си, сякаш иска да предостави най-хубавото място за някой друг. Така постъпва и когато сяда където и да било на обществено място. Спомни си, че като ученичка също се е стремяла да седи сама на чина. Тя беше до сълзи трогната от това, че цял живот е била дълбоко свързана с починалия си брат.

Симптомът на празния стол е едно от често срещаните проявления на Закона за принадлежността, формулиран от Берт Хелингер. Според този закон всеки, който е член на семейната система, има право да принадлежи към нея. И ако някой бъде изключен, неуважен или забравен, човек от семейната система /най-често дете/ започва да се държи така, че да напомня за него. Така правото на принадлежност бива възстановено. Разбира се, това поведение на детето е напълно несъзнавано.

В кабинета идват родители на деца, които ги тревожат със своето странно и необяснимо поведение. Когато в хода на терапията не намерим причините за това поведение в непосредствения жизнен опит на детето, често то се оказва обусловено от съдбата на хора от семейната система. Откриването на тези обуславяния е пътят към успешната психотерапевтична работа.

Статията е извадка от книгата на Людмил Стефанов „Социална работа по законите на семейната система”, Изд. „Надежда и домове за децата“.