„Така е в България!“ или струва ли си да възпитаваме в безверие

На море сме. Разхождаме се след цял ден на плажа. Улицата е осеяна с всевъзможни предизвикателства и атракциони, от които, къде успешно, къде – не, успяваме да откъснем малкия. Стигаме и до един гигантски надуваем замък. Ярка светлина проблясва в очите му. Мятам бърз поглед. Има твърде много деца, а пързалката е стръмна и супер висока -според съпругът ми е около 4 метра, но в моето майчино съзнание е поне 7. Разбира се, отговорът ми е: „Не!“. Погледът на малкия пробва различни стратегии за пробив на моята категоричност, тялото му е на нисък старт, а песента „Моля, те мамо!“ успява да пребори и последните ми останали бариери. Решавам да затая дъх и да го пусна да се забавлява.

За по-малко от секунда той събу сандалите си и се гмурна сред рояците деца, които скачаха едно върху друго вътре и разбира се, първо се качи на високата пързалка. Поколеба се за миг дали да се спусне, тръгна да се връща, но две от по-големите деца, веднага му предложиха да се спуснат заедно с него. Страхът му беше преодолян. Но не и моят. Сега тръпнех, че може да стане сблъсък в края на спускането, но наблюдавайки децата, се успокоих – те търсеха свободен коридор, изчакваха се и бързо освобождаваха зоната за приземяване. Изобщо показваха завидно съобразяване и грижа едно спрямо друго. Докато не влезе един възрастен.

В този момент моето дете се отказа от пързалката и се насочи към един пръстен – идеален хем за промушване, хем за излежаване, хем за подскачане отгоре. Той реши да се поизлегне от вътрешната му страна, явно уморен от високата пързалка. И ето го възрастният – без да гледа дали има някой в пръстена, решава да го затисне отгоре, за да се качи неговото дете от горната страна. Моето остана вътре като в сандвич. Възрастният продължи да не вижда и да не усеща, че затискайки пръстена, задушава дете ми. С два скока вече бях вътре и не знам откъде събрах глас, но мисля, че цялото Черноморие чу: „Спри, има дете!„.  Мъжът не просто отпусна пръстена, но и отстъпи 2 крачки назад с вдигнати ръце и едно глуповато: „Извините!“ на чист и неподправен руски.

Битката приключи и забавлението продължи. Аз се оттеглих отново встрани, за да наблюдавам арената, но до мен се присъедини една майка с: „Така е в България. Такива сме- просто несъобразителни!„. „Този не е българин.“ отговорих аз. Настъпи леко колебание, но не и отказ от тезата: „Да, ама собственикът ги допуска тези неща! А той е българин!“

Вярвам, че жената беше загрижена и затова дойде при мен. И го оценявам. Но въпреки това има нещо, което ме притесни и то беше в фразата: „Така е в България!“ Ситуацията ясно показа, че несъобразителността и неоценяването на риска нямат национална окраска. Но в последните години наблюдавам една доста обезпокоителна тенденция – да мислим негативно за себе си като нация. „Така е в България!“ е обобщена фраза, която безпогрешно се разбира от всички. Тя изразява идеята, че у нас нещата не са наред, изначално объркани са и непоправими. Извира недоволство, че сме родени и живеем тук. Съдържа се съмнение към собствената ни стойност и липса на каквато и да е причина да уважаваме себе си и другите около нас.  Това просто е навик в мисленето ни за себе си, доста успешно захранван и от медиите. И да, в тази фраза се озъбва обречеността и безнадеждността!

Проблемът е, че с това мислене започваме да възпитаваме и децата си. Отидете, в което и да е средностатистическо училище и ще откриете, без да търсите дълго, задавайки въпрос на случайна група деца, че те не виждат смисъл да учат, да се  развиват и да работят, защото тука е „много скапано“ и „в България нищо не става“.

И тук не става въпрос за това да отричаме предизвикателствата, пред които сме изправени в ежедневието си, нито работата, която ни чака да я свършим. Става въпрос за това как учим децата си да се справят с проблемите и учим ли ги на това изобщо. Убеденият, че „нищо не се случва“ живее пасивно, до закърняване и на последното зрънце инициативност и конструктивност.  Той не се стреми към нищо, не инвестира в развитието си, отказва да носи отговорност, не търси решение на проблемите, не се стреми към промяна. Ако възпитаваме, облечени с такива мисли и постулати, със сигурност ще създадем деца, които трудно ще повярват, че посоката на живота им зависи от тях самите и че упоритият труд може да ги доведе до успех.

Наша отговорност като родители и българи е да създадем конструктивни личности. Конструктивният човек се образова непрекъснато, информира се. Уважава другите и положените от тях усилия. Той не просто посочва проблема, но мисли и какви решения са възможни. Конструктивният човек знае какви са правата му и как да ги защитава. Знае как да отпочне инициатива за промяна, знае как да носи и да търси отговорност. Умее да изгражда връзки и да създава общности, за да упражнява граждански контрол. Вярва, че промяната започва от собственото му мислене и поведение, не се страхува да бъде пример и да изисква спазването на правилата.

Аз лично вярвам, че от нас зависи „Така е в България!“ да носи позитивен оттенък.