„Тя е момиче, не може да има такова въображение“ или за ролята на ценностите

„Тя е момиче, не може да има такова въображение“ или за ролята на ценностите

Една разходка в кварталната градинка и се връщаш с много въпроси. Както и днес. Децата играят и в главите им се раждат безброй сюжети, в които е нормално да си представят, че летят с космически кораб, че с едно докосване могат да превърнат камъка в карета, че имат куп приятели, с които говорят, а родителите им дори не ги виждат… Весело е, забавно е, прекрасно е, докато не дочуваш един глас зад кадър: „Виж, така е и вкъщи. Непрекъснато си измисля нещо. Глупости някакви. Дразня се. Не може така. Тя е момиче, не може да има такова въображение.“

Ударът е толкова изненадващ, че не оставя време за реакция.

Безспорно всички родители възпитават детето си в ценностите, които те самите изповядват. И това е нормално. Това са нашите виждания за добро, за правилно, за прилично, за успешно, за красиво, за ценно, за достойно, за честно… Най-естествено е да ги предадем на децата си, защото сме ги проверили в собствения си живот. Но….

Дали всичко, в което вярваме, дава крила на децата ни и им помага да израснат като самостоятелни и уверени личности? Дали начинът, по който ги възпитаваме създава условия да се развият талантите и способностите им?

Или точно обратното?

Ако вярваме, че едно момиче не бива да има въображение, то това ще определя и поведението ни спрямо нея. Вместо да получава подкрепа, по-вероятно е да получава критики и ограничения за всяка проява на фантазията си. Посланието към нея ще бъде, че това е неправилно, глупаво, неприемливо.

Сещате ли се и за други такива ограничаващи вярвания?

Не е лесно да си родител. Няма как винаги да знаеш кое е вярно и кое не, кое е правилно и кое не. Нормално е да допускаме грешки и не в това е проблемът.  Идеята не е да се стремим да бъдем идеални, а да бъдем по- сензитивни, по-чувствителни и диалогични с децата си, да отчитаме техните потребности, наред с нашите собствени.

Важно е да направим съзнателен опит да поставим на проверка възгледите си. Може това, в което вярваме да е важно за нас, но да ощетява детето ни, да ограничава развитието му, да препречва пътя му, по който ще открие удовлетворение и щастие. Добре е да застанем пред огледалото и да се попитаме как бихме се чувствали, ако някой на нас ни наложи такова ограничение и се опита да ни постави в рамки, в които ни е тясно и неудобно.

Не е трудно да наложиш волята си над някого и да го накараш да повярва, че това, което прави или това, в което вярва е погрешно. Но погрешно ли е наистина или това е само нашето виждане за нещата?

 

Изпрати коментар

Подобни публикации